С дъх на скандал
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «С дъх на скандал». Краткое содержание книги:
Гласът й бе изненадващо спокоен.
— Ще призная, че едно време бяхте страшен, господин Пачет. — Очите й го пронизваха хладнокръвно. — Сега сте просто трогателен.
Тя заобиколи количката му и профуча покрай Нийл, без да го удостои нито с дума. Навън хората продължаваха да се мотаят наоколо. Всички я погледнаха в очакване, когато се появи пред сградата. Очевидно искаха да разберат как се е справила с Иван.
Със самоуверена походка Джейд крачеше по тротоара към новия си джип чероки. Отвори вратата към шофьорското място. Метна куфарчето си и тъкмо щеше да седне зад кормилото, когато някой я хвана за ръката.
Дилън беше сложил тъмните си слънчеви очила, но и без да вижда очите му, тя усети, че е бесен. За да не предизвика любопитството на минувачите, той попита тихо, но твърдо:
— За какво беше целият този цирк?
— Не е мястото и времето да го обсъждаме.
Приближи лицето си към нейното:
— По дяволите, не е! Преди да съм обърнал първата лопата, искам да зная целят ли се в гърба ми, или не. Кое беше онова дърто копеле в инвалидната количка?
— Казва се Иван Пачет и по-рано не бе инвалид. — Тя вдигна ръка и отметна от лицето си кичур коса. Трепереше. Надяваше се, че Дилън не забелязва. — Но винаги е бил копеле.
— Пачет? Човекът със соята?
— Точно така. Сега ме пусни, моля те. Достатъчно се показвах пред хората тази сутрин. Не искам да се ангажирам в мач по борба с теб тук, на главната улица.
Той погледна към ръката си, стиснала нейната. Очевидно чак сега осъзна, че я докосва. Веднага я пусна.
— А другият синът му ли беше?
— Нийл.
— Какво общо имаш с тях?
— Това си е моя работа. — Опита се да влезе в колата, но той отново я стисна като в менгеме.
— Когато ме освободи от затвора в Лос Анджелис, ти я направи и моя. — Произнасяше всяка дума през зъби, без да мърда мустаците си. — Ти ме накара да повярвам, че всичко тук ще бъде наред, че местните хора стопроцентово ще подкрепят проекта, че ще се редят на опашка за работа при мен. Очевидно нещата съвсем не са такива. Искам да знам срещу какво съм изправен.
— В момента си изправен срещу мен, господин Бърк. — Въпреки минувачите по тротоара, тя си изви ръката и се освободи. — Твоите задължения не включват обществените взаимоотношения. Това е мой приоритет. Отсега нататък ще ти бъда благодарна да не се опитваш да разгадаваш моите мотиви. Ще те уволня, ако дръзнеш да се намесиш.
Пъхна се в колата и затръшна вратата. Не погледна назад, докато я изкарваше от паркинга, и отпътува.
Джейд знаеше, че Дилън има право да се интересува от общественото мнение и подкрепа, защото работният му график можеше да се наруши. Но нейните сметки с Пачетови не влизаха в работата му, занапред — също. Освен това сигурно нямаше да се зарадва, ако разбере, че играе, макар и малка роля, в заговора на отмъщението. Във всеки случай не възнамеряваше да му казва повече от необходимото.
Влезе в дома си и чу наскоро инсталирания телефон да звъни.
— Ало?
— Събранието свърши ли вече?
— Господин Стайн! — възкликна тя. — Да, току-що.
— Защо не ми се обади? Нали ти казах?
— Щях да ви позвъня. Тъкмо влизам.
— Е, как мина?
— Чудесно. Не можеше да бъде по-добре. — Разказа му набързо, без да споменава Пачетови.
— Все още ли държиш на търговските възможности на този регион?
— Безусловно.
— Добре. Тогава нека да ти кажа няколко мои идеи, които ми се въртят из главата.
Джейд седна и заслуша.
— Още ли си тук? Не разбираш ли от забележки? С върха на новата си обувка Дилън побутна бездомното куче и отключи вратата на фургона.
— Махай се! — Помиярът го погледна с тъжни очи, легна отново на стъпалото и сложи глава на предните си лапи. — Както искаш. Но недей да очакваш да продължавам да те храня.
Затръшна вратата толкова силно, че фургонът се разтресе. Взе една сода от хладилника в тясната кухничка, застана срещу хладния въздух, и отпи половината. Сложи студената кутия върху челото си.
— По дяволите!
Не обичаше нещата в живота, които го караха да мисли или чувства. Преди седем, години бе престанал да мисли. Тогава погреба съпругата и сина си. А също и чувствителността си. Само тялото му продължи да съществува. Вътрешно беше кух и празен. Така му харесваше и възнамеряваше така да продължава.
Бе си тръгнал от къщата, където починаха Дебра и Чарли, оставяйки всичко зад себе си. От този ден той се откъсна от света. Не притежаваше нищо, освен вещите от първа необходимост, които караше в пикапа си. Стана безразличен към другите хора. Не се задържа никъде и не се сприятели с никой. Не желаеше.
На свой гръб усети, че независимо колко добре се справяш със задълженията си, независимо колко справедлив се опитваш да бъдеш, винаги получаваш ритник. Наказан си за грехове, които никога не си извършил. Дълговете стриктно се събират, а тарифата е смъртта на обичани и близки хора.