Навън към себе си

Същата вечер благодарих на Ана, че ги е поканила. Тя ме прекъсна с неопределен жест, тъй като няколко души се бяха заседели и нямаше търпение да се присъедини към тях. Възползвах се от това, за да подредя малко, но не защото изпитвах някакви особени симпатии към майка й, а защото се чувствах прекалено уморен и просто нямах сили да отида при тях.

През целия ден не ме беше свъртало на място при мисълта, че ще се срещна с Едит и Оли, и колкото повече наближаваше часът на срещата ни, толкова по-нервен ставах и толкова по-болезнена бе радостта ми. Не ги бях виждал почти три месеца. До вчера Ана все още се колебаеше дали да ги покани и току ми повтаряше, да не би случайно да забравя, че става дума за нейния рожден ден.

В първите дни, след като напуснах къщата, не се чувствах много комфортно, когато си мислех за тях. А и в новия си живот не можех да им се похваля с нищо кой знае колко потресаващо, което би оправдало в очите им моето заминаване, тъй че предпочитах да ги избягвам и дори не си правех устата да поговоря с тях, когато се обаждах по телефона на майка ми. По-късно, след като започнах да припечелвам по малко пари и въпреки критиките си Ана ме възприемаше вече като възрастен човек, започнах да си представям как им отварям вратата, как ги каня да седнат на нашата маса и колко — дявол го взел! — са впечатлени, как ме оглеждат и току се ръгат с лакти, докато им предлагам нещо за пиене. Представях си, че вече няма нужда да им обяснявам защо съм ги напуснал и че са ми простили грубостта и мълчанието, осъзнавайки на чий повик съм се отзовал. Бях убеден, че съм направил решаваща стъпка, че животът най-сетне ми предлага нещо сериозно. И ако мислех толкова за тях, то бе не само защото те ми липсваха повече от когото и да било, но и защото само по себе си издигането ми не бе достатъчно задоволително: исках Едит и Оли да го приемат като свършен факт, исках да търсят съветите ми или да ме молят за помощ.

Ана намираше винаги необорими доводи, за да отложи посещението им за неопределено време. И ако имах нещастието да настоявам, разговорът завършваше зле. Всъщност винаги, когато бяхме на различно мнение, тя ми заявяваше, че мога да си отида, щом не съм доволен, а аз неизменно й отвръщах с жалко, отвратително мълчание, което ме смазваше, но което не съумявах да превъзмогна. Имах усещането, че не се шегува. И че зад вратата ме очаква бездънна пропаст. А и в крайна сметка вече не смятах, че е чак толкова важно да имам последната дума. Та нима на света съществуваше нещо, заради което си струваше да пожертвам Ана? И имаше ли чак толкова неприятен момент в отношенията ни, който тя не би могла да ме накара да забравя, допускайки ме в леглото си? Никога не бих й се противопоставил, ако това щеше да ме лиши от ласките й. Смятах, че няма друго решение, освен да живееш с една-единствена жена. А от опит знаех, че не е никак лесно да си намериш такава.