Забавна Библия
- Автор: Таксиль Лео
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Забавна Библия». Краткое содержание книги:
На български език книгата се превежда за първи път от последното руско издание.
За царя, който преди това командувал тристахилядна армия, това отрядче е смешно малко. Между нас казано, не може да не се признае, че Самуил е проявил само лична зла воля. Библията никъде не го изобразява като върховен жрец; върховен жрец бил „Ахия, син на Ахитува, брат на Иохаведа, син на Финееса, син на Илия“ (I Царства, гл. 14, ст. 3).
Самуил бил просто жрец и пророк. Саул имал същите достойнства, защото той започнал „да пророкува“ от момента на помазването. Следователно Саул не е направил никаква грешка, като се смятал в правото си да извърши жертвоприношението. Освен това не ви ли се струва, че Самуил, който очевидно не е могъл да смели отричането си от старейшинството в полза на царя, нарочно се е забавял, за да има предлог да порицае Саул и да го направи омразен на народа? Ако някой не е направил никакви интриги, за да се възцари над израил, това разбира се, е синът на Кис — скромният магаретар Саул. Както и да е, положението било нерадостно. „В цялата израилска земя нямаше ковачи, понеже филистимци се бояха да не би евреите да правят мечове или копия.
И всички израилтяни трябваше да ходят при филистимци да клепят своите палешници, черясла, брадви и търнокопи, колчем се нащърбяваше острието на палешниците, черяслата, вилите и брадвите, или пък трябваше да се наострят остените.
Затова през войната (михмаска) нямаше нито меч, нито копие у целия народ, който беше със Саула и Ионатана, а такива се намериха само у Саула и у сина му Ионатана“ (I Царства, гл. 13, ст. 19–22).
Ясно е, че силите са били неравни: трябва да се смята, че триста и трийсетте хиляди воини, които преди година помели амонитяни в околностите на Иавис, също не са имали никакво оръжие. Но тогава навярно тяхната численост е решила победата. А с шестстотин войници, пък още и без оръжие, работата значително се променяла и е лесно да се разбере, че Саул е имал много лош цвят на лицето, когато се срещнал с филистимяните край Михмас.
За щастие младият Ионатан, син на царя, бил прекомерно силен и заедно с това момък с решителен нрав. Без да каже нито дума на баща си, той взел едно прекрасно утро слуга оръженосец и се отправил с него към аванпоста на филистимската армия. Там те забелязали вражеските войници, разположени на едно възвишено място, което се издигало над скали.
Филистимяните също ги забелязали и казали: „ето евреите излизат из проломите, в които се бяха изпокрили.
И завика стражата към Ионатана и оръженосеца му, думайки: възлезте при нас и ние ще ви кажем нещо. Тогава Ионатан рече на оръженосеца си: върви подире ми, защото господ ги предаде в ръцете на израиля.
Тогава Ионатан почна да се катери с ръце и нозе и оръженосецът му подир него. И филистимяни падаха пред Ионатана, а оръженосецът ги доубиваше подир него.
И от това първо поражение, нанесено от Ионатана и оръженосеца му, паднаха до двайсет души върху половина нива, обработвана от двой волове в един ден“ (I Царства, гл. 14, ст. 11–14).
В това време Саул, поканил върховния жрец Ахия, се канел да присъствува на жертвоприношението. Изведнъж се чул някакъв шум откъм позицията на филистимската войска. „Там мечът на всекиго бе насочен против ближния му; смутня имаше твърде голяма.
Тогава евреите, които вчера и завчера бяха у филистимци и които вредом ходеха с тях в стана, присъединиха се към израилтяните, които бяха със Саула и Ионатана: и всички израилтяни, които се криеха в Ефремова планина, като чуха, че филистимци са побягнали, присъединиха се и те при своите в битката.
И оня ден господ избави израиля; а битката се простря дори до Бет-Авен“ (I Царства, гл. 14, ст. 20–23).
Помислете си само: дори „до Бет-Авен“! Това се казва победа!
„Израилевите мъже бяха уморени оня ден; а Саул (твърде безразсъдно) закле народа, като рече: проклет, който вкуси хляб до довечера, докле не отмъстя на моите врагове. И никой от народа не вкуси храна.
И целият народ отиде в гората, а там, на поляната, имаше мед.
И народът влезе в гората, казвайки: ето тече мед. Ала никой не доближи ръка към устата си, понеже народът се боеше от клетвата.
Ионатан пък не чу, когато баща му заклеваше народа, и като протегна края на тоягата, която беше в ръката му, бучна я в медената пита и я обърна с ръка към устата си и очите му светнаха.
И един от народа му рече, думайки: баща ти закле народа, като рече: проклет, който днес вкуси храна; от това народът изнемощя.
И рече Ионатан: баща ми смути земята; вижте как ми светнаха очите, щом куснах малко от тоя мед.
Ако народът бе си хапнал днес от плячката, която намери у враговете си, не щеше ли поражението на филистимци да бъде по-голямо?“ (I Царства, гл. 14, ст. 24–30).