Прелестен мрак
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Хроники на чародейците #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-258-4
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прелестен мрак». Краткое содержание книги:
Някои тайни могат да променят живота ти. Други могат да бъдат гибелни.
С приближаването на седемнайсетия й рожден ден Лена и Итън ще се изправят пред още по-големи опасности. Чародейка и смъртен не могат да бъдат заедно. А може би първо трябва да влязат в мрака…
Двамата могат да се справят с всичко, което градът им готви. Но след трагичната загуба на любимия си чичо, който е бил като баща за нея, Лена се отдръпва от Итън. Тя започва да крие тайни, които могат да променят техните взаимоотношения.
Сега, когато очите на Итън са отворени за тъмната страна на Гатлин, вече няма връщане назад. Преследван от странни видения, които само той може да види, Итън навлиза все по-дълбоко в сложната история на своя град и на своето семейство. Пътят му го отвежда сред опасната мрежа на подземните тунели, които лъкатушат из целия Юг. Пред Лена, Итън и верния му приятел Линк се разкрива свят, в който нищо пее такова, каквото изглежда.
Всяка целувка носи болка. Следващият удар на сърцето може да е последният. Сега това е тяхното общо проклятие.
Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което можех да видя, да почувствам и да чуя, започнаха да се изгубват в мрака…
И любовта ги поведе в мрака…
Лив беше шокирана.
— Е, това не можеш да го прочетеш в книгите.
Линк се наведе и погледна вътре.
— Тъмно е, а тук няма стълба. Прилича на доста голяма дупка.
— Давай смело напред.
Знаех какво ще се случи.
— Да не си откачил?
— Довери ми се.
Той повдигна внимателно крака си и направи крачка във въздуха. Миг по-късно докосна невидимото стъпало.
— Човече, откъде ги вземат тия неща чародейците? Да не би да има… чародейски дърводелци? Свръхестествени пирони и дъски? — Тръгна надолу и изчезна от погледа ни. Секунда по-късно гласът му отекна от дупката. — Не е толкова далече. Идвате ли?
Лусил погледна в дупката и се спусна надолу. Тази котка явно беше попила огромна доза лудост от всички тия години, в които беше живяла с лелите ми. Надникнах вътре и видях блещукащата светлина от запалените факли. Линк стоеше под нас с Лусил в краката си.
— Първо дамите.
— Защо мъжете винаги казват това, когато предстои нещо опасно или страшно? — отпусна Лив колебливо крака си в дупката. — Не се обиждай.
Усмихнах й се.
— Няма.
Сребристите й кецове увиснаха във въздуха за секунда и тя се олюля, изгубвайки равновесие. Хванах я за ръката.
— Знаеш ли, ако намерим Лена, тя може да бъде напълно…
— Знам.
Погледнах в спокойните сини очи на Лив, които никога нямаше да станат зелени или златисти. Слънцето осветяваше косата й с цвят на мед. Тя ми се усмихна и аз пуснах ръката й. Осъзнах, че се опитваше да ме успокои. Последвах я и докато потъвах в тъмнината под мен, чух как вратата зад гърба ми се затръшна и скри небето.
Входът на тунела беше влажен и покрит с мъх, както онзи, който водеше от „Lunae libri“ към „Рейвънуд“. Таванът над стъпалата беше нисък, а каменните стени бяха стари и изтъркани като в затвор. Всяка капка вода и всеки звук отекваше в тях.
Стъпалата свършиха и се озовахме на нещо като кръстопът. Не в преносен смисъл, а в буквален.
— Е, по кой път да тръгнем?
Линк погледна към двата напълно различни тунела пред нас. Това пътуване беше много по-сложно от онова до „Изгнание“. Там стреляхме направо, докато сега трябваше да направим избор.
Избор, който аз трябваше да направя.
Пътят вляво приличаше повече на ливада, отколкото на тунел. В далечината напред се разширяваше, над прашната пътека се свеждаха плачещи върби, а от двете й страни се нижеха диви цветя и висока трева. Още по-напред се виждаха закръглени хълмове, издигащи се нависоко под чистото безоблачно небе. Човек можеше да си представи песента на птиците и да види подскачащите зайци, хрупащи тревата, ако това не беше чародейски тунел, където нищо не беше такова, каквото изглеждаше на пръв поглед.
Тунелът вдясно също не беше истински тунел, а виеща се градска уличка под свое собствено чародейско небе. Тъмната улица беше пълна противоположност на слънчевия провинциален пейзаж на първия тунел.
Лив записваше бележките си в тетрадката си. Надникнах през рамото й. Асинхронни времеви зони в съседни тунели.
Единствената светлина идваше от мигащата табела на мотел в края на улицата. Високи жилищни сгради с малки железни балкони и с аварийни стълби се издигаха от двете й страни. Дълги жици пресичаха улицата от сграда до сграда и образуваха заплетена мрежа, по която тук-там висеше пране. В асфалта на улицата все още се виждаха релсите от изоставена трамвайна линия.
— Накъде да тръгнем? — притеснено попита Линк. Мотаенето из зловещи чародейски тунели не му беше най-любимото занимание. — Гласувам за пътя на Магьосника от Оз — посочи той слънчевата пътека.
— Не мисля, че трябва да гласуваме.
Извадих Сиянието от джоба си; още преди да забележа светлината, сферата беше затоплила ръката ми. Абаносовата му повърхност започна да блести с бледозеленикава светлина.
Очите на Лив се разшириха от изненада.
— Невероятно.
Направих няколко стъпки по тъмната улица и светлината се усили. Линк тръгна след мен.
— Ехо? Тръгвам насам. Няма ли да ме спрете?
— Погледни. — Вдигнах Сиянието достатъчно високо, за да го види, и продължих да вървя.
— Страхотен фенер.
Лив провери селенометъра си.
— Прав си. Води ни като компас. Моите данни го потвърждават. Магнетичното поле на Луната е по-силно в тази посока, което не е нормално за това време на годината.