Прелестен мрак
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Хроники на чародейците #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-258-4
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прелестен мрак». Краткое содержание книги:
Някои тайни могат да променят живота ти. Други могат да бъдат гибелни.
С приближаването на седемнайсетия й рожден ден Лена и Итън ще се изправят пред още по-големи опасности. Чародейка и смъртен не могат да бъдат заедно. А може би първо трябва да влязат в мрака…
Двамата могат да се справят с всичко, което градът им готви. Но след трагичната загуба на любимия си чичо, който е бил като баща за нея, Лена се отдръпва от Итън. Тя започва да крие тайни, които могат да променят техните взаимоотношения.
Сега, когато очите на Итън са отворени за тъмната страна на Гатлин, вече няма връщане назад. Преследван от странни видения, които само той може да види, Итън навлиза все по-дълбоко в сложната история на своя град и на своето семейство. Пътят му го отвежда сред опасната мрежа на подземните тунели, които лъкатушат из целия Юг. Пред Лена, Итън и верния му приятел Линк се разкрива свят, в който нищо пее такова, каквото изглежда.
Всяка целувка носи болка. Следващият удар на сърцето може да е последният. Сега това е тяхното общо проклятие.
Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което можех да видя, да почувствам и да чуя, започнаха да се изгубват в мрака…
И любовта ги поведе в мрака…
Линк поклати глава.
— Знаех си, че ще изберем зловещата улица. Сигурно ще бъдем убити от някой от онези Бесове.
С всяка стъпка, която правех по улицата, Сиянието светеше все по-ярко и с по-плътно зелено.
— Ще тръгнем по този път.
— Естествено.
След като Линк се увери, че сме се запътили към сигурната си смърт, тъмната улица вече беше просто една тъмна улица, нищо повече. Кратката разходка до светещата табела на мотела, която още премигваше, мина без перипетии. Улицата беше със задънен край и водеше право към вратата под знака. Имаше и една перпендикулярна на нея пресечка с къщи, чиито врати не бяха осветени. Между мотелската табела и съседната сграда се виждаше проход с каменни стъпала. Още един Вход.
— А сега наляво или надясно? — попита Лив, стъпвайки отново на улицата.
Погледнах към искрящата светлина на Сиянието, която вече беше станала яркозелена.
— Нито едното, нито другото. Нагоре сме.
Бутнах тежката врата в края на стъпалата. Озовахме се под огромна каменна арка, извисяваща се към слънчевата светлина, която проникваше през клоните на гигантски дъб. Жена с бели панталонки и бяла шапка караше бяло колело, а в кошницата й имаше бял пудел. Голям голдън ретривър тичаше след колелото. Кучето влачеше след себе си мъж, който стискаше в ръка каишката му. Лусил хвърли един поглед на голдън ретривъра и се скри в храсталака.
— Лусил! — Потърсих я в храстите, но тя беше изчезнала. — Супер. Отново загубих котката на лелите ми.
— Технически погледнато, тя е твоята котка. Живее с теб. — Линк претърсваше сред азалиите. — Не се притеснявай. Ще се върне. Котките имат добър усет за посоките.
— Откъде знаеш? — Лив изглеждаше развеселена от факта, че Линк ни залива с компетентна информация.
— „Котешка седмица“. Като „Седмицата на акулите“, но с котки.
Погледнах го настоятелно, но той не спря, въпреки че целият се изчерви.
— Какво? Майка ми гледа странни неща по телевизията.
— Хайде, да вървим.
Щом излязохме изпод дърветата, момиче с лилава коса връхлетя върху Линк и за малко да изпусне огромния си скицник за рисуване. Бяхме заобиколени от кучета и хора, велосипеди и скейтъри; намирахме се в парк с много азалии и високи дъбове, които хвърляха приятна сянка. В центъра му имаше каменен фонтан с множество орнаменти, със статуи на голи морски създания — мъже с рибешки опашки, които се заливаха с вода. От фонтана тръгваха пешеходни алеи във всички посоки.
— Какво стана с Тунелите? Къде се намираме? — Линк беше по-объркан от обикновено.
— В някакъв парк сме, очевидно — отвърна Лив.
Знаех точно къде сме и се усмихнах.
— Не в „някакъв парк“. Паркът „Форсит“. В Савана сме.
— Какво?
Лив ровеше за нещо в чантата си.
— Савана, Джорджия. Идвал съм тук с майка ми, когато бях малък.
Лив разгъна карта на нещо, което ми приличаше на чародейското небе. Разпознах Южната звезда и онази със седемте лъча, която липсваше от истинското чародейско небе.
— Няма никакъв смисъл. Ако Голямата бариера съществува — не казвам, че вярвам в това — тя определено не е по средата на град от света на смъртните.
Свих рамене.
— Сиянието ни доведе тук. Какво мога да кажа?
— Изминали сме около… седем-осем километра. Как може да сме в Савана?
Линк все още не беше схванал идеята, че нещата в Тунелите бяха доста различни. Лив щракна химикалката си, като си мърмореше нещо.
— Мястото и времето не са подвластни на законите на смъртната физика.
Две стари дами бутаха две дребни кученца в малки колички. Определено бяхме в Савана. Лив затвори червената си тетрадка.
— Време, разстояние, пространство — всички са различни тук долу. Тунелите са част от чародейския свят, не от този на смъртните.
Като по сигнал Сиянието угасна и потъна в мрак, макар и лъскав. Пъхнах го обратно в джоба си.
— Какво, по дяво…? Откъде да знаем накъде да тръгнем сега? — паникьоса се Линк, за разлика от мен.
— Нямаме нужда от него. Мисля, че знам къде отиваме.
Лив повдигна със съмнение вежди.
— Нима?
— В Савана познавам само един човек.
18.VI
В огледалния свят
Леля Каролин живееше на улица „Либърти“, близо до катедралата „Св. Йоан Кръстител“. Не бях ходил у тях от доста време, но знаех откъде да мина. Трябваше да вървя само по улица „Бул“, защото нейната къща беше част от историческата обиколка с трамвай на Савана, която минаваше от единия до другия край на улицата. Освен това повечето улици тръгваха от парка и следваха пътя на реката, а през няколко пресечки имаше малко площадче, което можеше да послужи за ориентир къде се намираш. Беше трудно да се загубиш в Савана, независимо дали си Водач или не.