Вълкът през зимата [bg]

- Той знае, че идваме. Той е последният.

- Което ще рече?

- Че ако това е капан, ще го щракне много преди „Хънтс Лейн“. Ще сме мъртви още щом стъпим в Бруклин. Само че няма да знаем, докато ножът на гилотината не падне.

Нищо от това не звучеше успокояващо. Ейнджъл бе виждал този човек само веднъж, когато беше опитал да вербува Луис - а следователно и него самия - за своите цели. Споменът за тази среща така и не бе избледнял. Чувствал се беше отровен от нея, сякаш, дишайки един и същ въздух с този човек, бе заразил своя организъм завинаги.

Луис отново се появи. Държеше пистолета си вдигнат, насочен право в силуета на входа. Човекът направи крачка напред и включилата се от движението лампа светна над главата му. Наистина беше огромен, главата като внушителен паметник над раменете, гръдният кош и ръцете - невъзможно масивни. Ейнджъл не разпозна лицето му, а с положителност щеше да помни, ако бе виждал подобно чудовище. Черепът му бе гол, целият набразден с белези, очите му - много светли и кръгли, като наврени в лицето варени яйца. Беше изключително грозен, сякаш Бог бе създал възможно най-грозното човешко същество и след това го бе фраснал в лицето.

Най-поразителен от всичко бе жълтият костюм, в който беше облечен. Той му придаваше странен вид на престорена веселост, може би в резултат на напразна надежда, че ако дрехите му са в по-ярки тонове, видът му някак си няма да е толкова страшен. Той наблюдаваше приближаващия го Луис, и Ейнджъл си помисли, че не го бе видял да мигне нито веднъж. Очните му ябълки бяха така огромни, че всяко мигване щеше да бие на очи като пляскане на криле.

Луис свали пистолета, а едновременно с него стражът на входа вдигна дясната си ръка. Показа на Луис малкия пластмасов флакон, който държеше, и без да го чака да реагира, отметна глава назад и сложи капки в очите си. Когато свърши, излезе на дъжда и безмълвно направи знак на Ейнджъл и Луис да влязат в аптеката, протегнал дясната си ръка като портиер, който кани посетители в най-лошия нощен клуб на света.

Ейнджъл неохотно пресече улицата. Последва Луис в мрака на коридора, но влезе заднешком, без да сваля очите и пистолета си от немигащия гигант на вратата. Но гигантът не ги придружи вътре. Остана да стои на дъжда с лице, вдигнато към небето, а дъждовните капки се стичаха по бузите му като сълзи.

Ейнджъл и Луис последваха дирята в прахоляка под оскъдната светлина на мъждукаща в единия ъгъл лампа. Вътре миришеше на отдавна изветрели билки, дъхът им се беше просмукал в дървото и лющещата се боя на стените, но беше подсилен и от миризма на лекарства, която се усещаше все по-силно с приближаването до завесите в дъното.

И под всичко това се долавяше ясно още една миризма: на разлагаща се плът.