Невидимият пазител [bg]

Онова, което търсеше, не беше там.

Смесица от възмущение, тъга и гняв бушуваше в нея, карайки сърцето й да бие толкова силно, че въздухът в колата изведнъж се оказа недостатъчен да утоли жаждата в гърдите й. Свали стъклата и продължи така, въздишайки изнервено и опръсквайки вътрешността на колата с капките, полепнали по дрехите й. Звукът на телефона, който лежеше на съседната седалка, прекъсна мрачните й мисли. Погледна го раздразнено и намали леко скоростта, преди да го вземе. Беше Джеймс. „По дяволите, няма ли да ме оставите поне минутка на мира?“, изфуча тя, без да вдига. Остави телефона без звук, ядосана вече на Джеймс, и хвърли апарата на задната седалка. Така му се ядоса, че би го зашлевила, ако можеше. Защо всички се мислят за толкова умни? Защо всички смятат, че знаят от какво има нужда? Леля й, Рос, Джеймс, Дюпри и онази полицайка от управлението.

— Вървете на майната си — прошепна тя. — Вървете всички по дяволите и ме оставете на мира.

Подкара към планината. Лъкатушещият път я накара да се концентрира над шофирането, помагайки на нервите й постепенно да се отпуснат. Помнеше, че преди години, когато следваше и напрежението от тестове и изпити успяваше да я обземе до такава степен, че бе неспособна да запомни и дума, й бе станало навик да отива да шофира в покрайнините на Памплона. Понякога стигаше до Хавиер и дори до Еунате, и когато се връщаше, нервността й се бе изпарила и можеше отново да седне да учи.

Позна района, където се бе срещала с горските, кривна по горския път и продължи още няколко километра, заобикаляйки локвите, образувани от дъжда през последните дни, които приличаха на малки езерца из глинестия терен. Спря колата на място, където нямаше кал, слезе и рязко затвори вратата, когато чу, че мобилният й отново звъни.

Направи няколко крачки по пътя, но равната подметка на обувките й се залепваше за тънкия слой кал, затруднявайки придвижването й. Изтри подметки в тревата и чувствайки се все по-зле, навлезе в гората, сякаш призована от мистичен зов. Сутрешният дъждец не бе проникнал в гъстата гора и под короните на дърветата земята бе суха и чиста, като току-що изметена от самодиви, от онези горски и речни феи, които решеха косите си със златни и сребърни гребени, спяха заровени под земята денем и излизаха само вечер, за да съблазняват пътниците. Възнаграждаваха богато мъжете, които се любеха с тях, и наказваха онези, които се опитваха да откраднат гребените им, като жестоко ги осакатяваха.