Аз преди теб

- В тоя „Пимс” има ли алкохол? - попитах Уил, след като бях успяла да изсипя съдържанието на солницата в

скута си.

- Колкото и във виното.

Загледах се ужасено… в двойния му образ.

- Шегуваш се. В него имаше плодове! Реших, че е безалкохолно. Как ще те откарам вкъщи сега?

- Ама и ти си една асистентка - усмихна се той и вдигна вежди. - Какво ще ми дадеш да не кажа на майка ми?

Бях изумена от реакцията на Уил през целия ден. Мислех си, че ще е Киселия Уил, Саркастичния Уил. Или най-малкото Мълчаливия Уил. Но той се държеше мило с всички. Дори сервирането на супа по време на обеда не го обезпокои. Просто попита любезно дали някой би искал супа в замяна на хляб и две момичета в другия край на масата -които признаха, че имат непоносимост към пшеница - тутакси му отстъпиха хлебчетата си.

Колкото повече се притеснявах как ще изтрезнея, толкова по-спокоен и безгрижен ставаше Уил. Възрастната жена от дясната му страна се оказа бивш член на парла-мента- беше организирала кампания за правата на хората

с увреждания - и бе сред малцината, с които съм виждала Уил да разговаря без никакво притеснение. По някое вре-ме забелязах как му подава парче торта. Когато напусна за

малко масата, той набързо ми обясни, че веднъж е изкачила Килиманджаро.

- Харесвам такива корави жени - призна той. - Пред-ставям си я яхнала муле с раница на гърба. Никакви глезотии.

Аз обаче нямах същия късмет с мъжа от лявата ми стра-на.Четирите минути, в които ме разпита набързо коя съм,

къде живея, кого познавам там, се оказаха достатъчни, за да реши, че не мога да му кажа нищо, което представля-ва интерес за него. Извърна се към жената от ляво и ме остави да ровя безцелно в остатъците от обеда си.В един момент, когато бях започнала да се чувствам съвсем не-ловко, почувствах как ръката на Уил се плъзна от колич-ката до мен и дланта му докосна моята. Вдигнах очи и той ми намигна. Улових ръката му и я стиснах лекичко,бла-годарна, че вижда притеснението ми. След което той из-мести количката си около десетина сантиметра, за да ми даде възможност да се включа в разговора с Мери Ролин-сън.

- Уил ми каза, че вие се грижите за него -усмихна се тя. Имаше проницателни сини очи и бръчки, които гово-реха за пренебрежение към козметиката.

- Опитвам се — отвърнах аз и му хвърлих бърз поглед.

- Преди работили ли сте в тази сфера?

- Не. Работех… в едно кафене. - Не знам дали щях да споделя този факт с някого другиго от гостите на сватбата, но Мери Ролинсън кимна одобрително.

- Винаги съм смятала, че тази работа е доста интересна. Особено ако обичаш да си сред хора и си любопитна свра-ка като мен. - Усмихна ми се широко.

Уил върна ръката си на количката.

- Опитвам се да накарам Луиза да прави и друго, да

разшири малко кръгозора си.

- Имате ли нещо предвид? - попита ме тя.

- Не - отвърна Уил вместо мен. - Луиза е сред най-умните хора, които познавам, но не мога да я накарам да