Зной в полунощ [Hot Sky at Midnight - bg]

Предположи, че сега ще пуснат показанията на Каски и Наката. Вероятно след това щяха да му дадат възможност да говори в своя защита — да обясни сложността на ситуацията, ограничената вместимост на неговия кораб и недостатъчните запаси от продоволствия и серум и да докаже, че в този решителен момент е предпочел да спаси живота на своя екипаж за сметка на другите. Беше взел решение да заяви, че се разкайва за това, че е изоставил корабокрушенците, и дълбоко съжалява, че обстоятелствата са го принудили да постъпи по такъв начин, но се надява да бъде оправдан за този свой избор и заради объркването си, поради което е пропуснал да направи необходимия рапорт. Дали Тедеско щеше да одобри позата му на разкаяние? Може би не: от юридическа гледна точка това може би беше проява на слабост. По дяволите Тедеско. Да беше се появил, за да го посъветва как да постъпи.

Все пак се нуждаеше от нещо, което да му вдъхне увереност. В съзнанието му изникнаха думите на Роудс:

„Компанията ще те защити. «Самурай» няма да направят публично достояние факта, че един от корабите им е оставил толкова корабокрушенци да загинат — тъй че ще уредят някак си нещата със съда и обвиненията ще бъдат отхвърлени, след което цялата работа ще бъде потулена, а тебе тихомълком ще те върнат в Метеорологичната служба или някъде другаде.

Ще погребат цялата история, все едно никога нищо не се е случвало.

Сигурен съм, Пол.

Сигурен съм, Пол.

Сигурен съм, Пол.“

— Веществено доказателство В — обяви О’Рейли. — Изявление на капитан Ковалчик.

„Какво?“

Да, нямаше съмнение — на екрана се появи именно нейното каменно лице с вцепенен поглед. Значи все пак не беше загинала в своята лодка. Не, не — ето я, жива и намръщена, да разказва за ужасните преживявания в открития океан, за лишенията и страданията и как са били спасени накрая от патрулиращ кораб. Половината от хората й загинали. И всичко това, защото капитанът на „самурайския“ ледовлекач не си е мръднал пръста, за да ги спаси.

Дори Карпинтър трябваше да признае в себе си, че това беше чудовищен обвинителен акт. Ковалчик не спомена нищо за ръководения от нея метеж; пропусна обстоятелството, че „Каламари Мару“ потъна в резултат на некомпетентното й решение да останат в обсега на огромния айсберг; не каза нито думичка за уверенията на Карпинтър, че неговият кораб не може да приеме толкова много пътници. Съсредоточи се изцяло върху молбата си за помощ и безсърдечния отказ на Карпинтър да я предостави. Когато приключи, ужасното й лице продължи да го гледа от екрана, сякаш се беше запечатало върху него.

— Капитан Карпинтър? — чу той гласа на О’Рейли.

Най-после настъпи неговото време. Той се изправи и заговори, преразказвайки още веднъж цялата тази мръсна история, посещението на кораба на Ковалчик, следите от бунта, упоените офицери и молбата й да ги вземе на кораба, потъването на другия кораб и трите клатушкащи се във водата лодки. Докато слушаше собствения си глас, Карпинтър остана поразен от безсмислието на своите обяснения. Той беше длъжен да ги качи на кораба независимо от всичко. Дори всички да бяха измрели от глад, докато се върнат. Дори всичкият серум да се беше изчерпал и да се бяха изпържили чак до кокал. Или най-малко трябваше да съобщи някой друг да ги спаси. Но той продължи да украсява фактите за свое самооправдание, да изтъква липсата на място и възможност за избор и накрая ги увери, че се разкайва и съжалява дълбоко за допуснатите грешки.