![Зной в полунощ [Hot Sky at Midnight - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/1/5/7/znoj-v-polunoshch-hot-sky-at-midnight-bg-download.jpg)
Зной в полунощ [Hot Sky at Midnight - bg]
- Автор: Силверберг Роберт
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Издателство „Дамян Яков“
- ISBN: 954-527-085-3
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зной в полунощ [Hot Sky at Midnight - bg]». Краткое содержание книги:
Робърт Силвърбърг изгражда един смайващо правдоподобен свят — толкова осезаем, че изглежда единствено възможният. Човекът е все така отдаден на вечените си житейски проблеми — любов, ревност, професионална кариера, секс, пари, приятелство. Но Земята е друга, космосът е постижим, генното инженерство скоро ще предостави ключа към световното господство на една от двете мегакорпорации в Слъчевата система. Алтернативи има, но изборът е страхотно труден, защото е въпрос на морал…
— Още не знам. Вероятно много неща. Заведено е някакво шибано дело срещу мен.
— Божичко. Какво си направил?
— Натресохме се на някакъв кораб в Тихия океан — започна отегчено Карпинтър. — Бяха вдигнали бунт и… виж какво, това е дълга история. Точно сега нямам настроение да я разказвам цялата. Свободен ли си довечера? Искаш ли да се видим и да се напием яко, Ник?
— Естествено. Къде се намираш?
— В един вертеп на име „Дънсмюир“, близо до летището.
— До летището на Сан Франциско ли имаш предвид?
— Не. Оукландското летище, не на Сан Франциско. Най-доброто, което според компанията заслужавам в момента. Но пък е по-удобно за теб… Как си, по дяволите, Ник? — добави след кратка пауза той.
— Аз съм… добре.
— А Изабел?
— Тя също. Все още се срещаме.
— Сигурен съм. Не бих очаквал нещо друго. Как е тъпата й приятелка с пищната гарнитура?
— Йоланда ли? В момента е на някой от сателитите. Връща се след няколко дни. Заминаха с Енрон.
— С израелеца? Мислех, че се е върнал в Тел Авив.
— Реши да се помотае из Сан Франциско. Предполагам, че е жертва на пищната гарнитура на Йоланда. После внезапно заминаха на сателитите. Повече не ме разпитвай, защото не знам друго. Къде искаш да се срещнем довечера?
— Искаш ли в ресторанта, където бяхме, на брега на Бъркли?
— „При Антонио“ ли имаш предвид? Чудесно. В колко?
— В колкото кажеш. Колкото по-скоро, по-добре. Трябва да ти призная, че се чувствам ужасно, Ник. Особено в този дъжд. Една приятелска компания ще ми се отрази добре.
— Какво ще кажеш веднага? — попита Роудс. — И без това приключвам. Ако трябва да бъда искрен, и на мен ще ми се отрази добре.
— Има ли нещо?
— Не знам. Имам проблеми.
— С Изабел ли?
— Не е женска история. Ще ти кажа, като се видим.
— Изабел няма да дойде с теб, така ли?
— Не, за бога! — възкликна Роудс. — „При Антонио“, след половин час. Става ли? Добре дошъл на стария морски вълк!
— „Върна се морякът.“ За добро или за лошо.
Дъждът гърмеше по куполите на крайбрежния ресторант, сякаш някакъв разгневен гигант мяташе камъни отвисоко. Забулен от сивата пелена и от поривистите водни вихрушки на бурята, заливът почти не се виждаше. В ресторанта бяха само двамата.
Разказът на Карпинтър за случилото се в океана явно беше потресъл Ник Роудс. Изслуша цялата история като вцепенен, сякаш не вярваше на ушите си, почти без да отрони думичка и забил поглед в Карпинтър. Нарушаваше безмълвното си вцепенение само от време на време, за да поднесе чаша към устните си. Когато Карпинтър приключи, започна да му задава въпроси, отначало несъществени, но постепенно го заразпитва все по-настойчиво дали наистина не е имало никакво място на борда на „Тонопа Мару“ за враждуващите групички на капитан Ковалчик и капитан Колберг, така че Карпинтър отново трябваше да разкаже цялата история, но този път на части.
С всеки следващ отговор на самия Карпинтър му ставаше все по-трудно да приеме собствената си версия. Все по-трудно му беше да убеди сам себе си, че е било чак такъв проблем да качи корабокрушенците на борда. Можеше да ги набута по разни килерчета и ъгълчета, да намали дажбите на серума така, че да стигне за всички…
Или просто можеше да закачи трите лодки на буксир и да ги довлече до Сан Франциско.
Не. Не.
— Не беше възможно, Ник. Просто си длъжен да ми повярваш. Бяха не по-малко от петнайсет-двайсет души, а на кораба нямаше достатъчно място дори за нас петимата. Да не говорим за храната и серума. За бога, да не би да мислиш, че нарочно съм искал да зарежа всички тези хора насред Тихия океан? Не разбираш ли, че това решение ми причини невероятни мъки?
Роудс кимна. След това изгледа Карпинтър по особен начин.
— Изпрати ли съобщение, че си се натъкнал на кораб в беда?
— Не беше необходимо. Те имаха собствено радио — отвърна отново Карпинтър.
— Значи не си казал нито думичка на морските служби? Просто си им обърнал гръб и си ги изоставил?
— Да. Просто им обърнах гръб и ги изоставих.
— За бога, Пол — промълви едва чуто Роудс. И натисна бутона за още една поръчка питиета. — За бога. Не мисля, че си постъпил по най-правилния начин.
— Не. Не постъпих. Прилича по-скоро на бягство от местопроизшествието, така ли? — призна Карпинтър, без да посмее да погледне Роудс в очите. — Но ти не беше там, Ник. Нямаш представа какво изпитвах. Корабът ни беше съвсем малък. А зад гърба ми беше този огромен айсберг и исках да се махнем, преди да се е стопил. Хората на риболовния кораб се бяха хванали за гърлата от няколко седмици и направо се бяха побъркали, бяха направо опасни. Освен това бяха служители на „Киоцера“, не че това беше най-важното, но и тази мисъл не ме оставяше на мира. Беше просто невъзможно да ги кача на кораба. И предпочетох да офейкам. Не че очаквам някой да ми ръкопляска, но точно така постъпих. Колкото до сигнала за помощ, реших, че те сами са изпратили сигнал и затова не е необходимо да го правя. А не изпратих официален доклад, защото… защото…