Наследниците на Винету
- Автор: Май Карл
- Серия: winnetou #4
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Калем 90, Гея-Либрис
- ISBN: 954-434-032-7
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Наследниците на Винету». Краткое содержание книги:
Когато наближи единадесет, потеглихме, оставяйки на Паперман указанието, в случай че не се върнем до утрото, да провери внимателно какво ни е задържало в Домът на смъртта. Взехме със себе си и револверите, макар изобщо да не вярвахме, че ще се наложи да ги употребим. С пристигането си в Дома запалихме трите свещи. Изкачването бе по-трудно, отколкото бях предвиждал, и то заради стълбата. Нуждаехме се от нея, за да стигнем до най-долното стъпало и понеже бе невъзможно да я оставим опряна — нали щеше да ни издаде, — трябваше да я мъкнем с нас нагоре. Аз се изкачвах начело, после следваше Херцле и накрая Младия орел. Държана почти хоризонтално от мен и него, стълбата представляваше за моята жена нещо като движеща се с нас предпазна решетка, за която в случай на нужда тя можеше да се хване. Бавно, много бавно стигнахме горе, но благополучно. Тикнахме там стълбата в дълбокото прозоречно отверстие, така че напълно изчезна, угасихме малките, кажи-речи напълно недостатъчни свещи и излязохме през отверстието на открито върху изкуственото скално свличане.
По небето над нас грееха ярки звезди. Струящата от него светлина бе достатъчна да ни разкрие езерото като матовосребриста повърхнина, лежаща в сенчестата рамка на крайбрежния храсталак. Не бяхме чакали кой знае колко и ето че той се раздвижи там отпред. Зададоха се силуети — бавно, поотделно, един зад друг. Колкото повече приближаваха, толкова по-ясно ги различавахме. Чертите на лицата, разбира се, не. А и силуетите не бяха с резки контури. Но че бяха индианци, в това нямаше никакво съмнение. Виждахме и носилката, на която бе носен вождът на кайовите. Тя се състоеше от едно покривало, закрепено между два пръта. Други носеха наръчи дърва и съчки. Изброихме тридесет и четири души. Почакахме, докато последният изчезна във вътрешността на Дома и се промъкнахме и ние вътре. Пред нас се стелеше непроницаем мрак. Седнахме.
От недрата долу се долавяше тайнствен шум, повече нищо. Никой не говореше, не се разнасяше нито възглас, нито заповед, команда Изглежда всичко е било уговорено предварително в най-големи подробности. Неочаквано някъде се появи искра, после още една и още една. Искрите се превърнаха в пламъчета, пламъчетата се разраснаха в пламъци, а пламъците — в ярки огньове. Огньовете бяха четири и образуваха квадрат, в чиято среда се издигаше жертвеникът. Около тези огньове лагеруваха фантастични индиански групи — вождът на всяко племе край своя отделен пламък. Димът се заиздига нагоре, ала той не ни безпокоеше — изчезваше през отворите на срещуположната страна. Сиянието от огньовете също се заизкачва нагоре и колкото по-високо, толкова по-неприятен и тайнствен ефект създаваше. При играта на пламъците ти се струваше, че не само долу, а и тук горе всичко се движи — нишите, мумиите, скелетите, разбърканите купчини кости. Херцле посегна към ръката ми, стисна я конвулсивно и ми прошепна:
— Колко призрачно, да, призрачно! Почти се боя!
— Искаш да се махнеш оттук? — попитах.
— Не, не! Та такова нещо никога вече няма да има, никога! Представи си, все едно сме в Ада!
Картинното й изразяване не беше несполучливо, но аз бих предпочел да кажа: в Чистилището. Онова, което щеше да се решава там долу беше грях, да, но то нямаше да води непременно до обричането на вечни мъки. Та нали ние самите бяхме тук, за да му придадем един по-добър край, един щастлив завършек. Аз възприемах фигурите там долу не като потомци на отминали хилядолетия, а като освободените души на онези прастари времена, събрали се тук за последното пъклено дело, в чието лоно трябваше да се търси и разбере освобождението от мрака. Докато ме занимаваха тези мисли, прозвучаха първите изговорени до този момент думи:
— Аз съм Аваттовавх, медицинманът на команчите. Аз казвам: полунощ е!
И един втори глас се присъедини:
— Аз съм Онто тапа, медицинманът на кайовите. Призовавам преговорите да започнат!
— Да започнат! — извика Тангуа.
— Да започнат! — извика Токайхун.
— Да започнат! — извика Тусага Сарич.
— Да започнат! — извика Киктахан Шонка. И сега не можехме да различаваме чертите на лицата на споменатите. Виждахме само техните фигури и слушахме гласовете им като от някакъв вече непринадлежащ към земята, отвъден свят. Тогава шаманът на команчите пристъпи към жертвеника и заговори: