Наследниците на Винету

След един час стигнахме следващия пост, който също така се състоеше от четири човека, носещи само копия. И те поискаха да ни застанат на пътя, ала виждайки придружителите ни, се отместиха встрани, пропуснаха ни и се присъединиха към яздещите след нас осем техни съплеменници. Това достави удоволствие на Херцле.

— Сега са точно една дузина! — рече тя. — А ние сме само трима мъже и една жена! Това ли са онези дръзки млади "червенокожи", за които се чете и разказва? Това ли са онези команчи, описвани като най-неустрашими от всички индианци?

— Не се бъркай — отговорих аз. — Те са млади, неопитни. Да имаха шепа опит, щеше да видиш, че те по нищо не отстъпват на своите бащи. Ние просто ги слисахме, това е всичко!

Сега имахме да яздим час и половина до следващия пост. Тук се виждаше една просторна хижа от недялани дървета, край която бяха наслагани за кресла многобройни пънове. Тук хората бяха повече от четирима. Преброих десет — осем индианци и двама бели. Конете бяха със същия брой. За двамата бели червенокожите, види се, не бяха достатъчно знатни. Те бяха седнали настрани от тях. Закусваха от чантите на седлата и пиеха бренди. Шишето стоеше между тях. Видяхме това отдалеч. Стигайки по-близо, осъзнахме заблудата си — двамата не бяха бели, а индианец и метис, но облечени като бели, докато команчите бяха с носията на своето племе. И тези двама даже не ни бяха чужди, а познати; много добри познати. Метисът бе именно господин Окихтшинча, наречен Антоний Пейпър, а чистокръвният индианец ни се бе представил като мистър Ивнинг, агент по всичко. Край тях се търкаляха пушкалата им и няколко застреляни птици. Явно се намираха на някое ловно парти.

Като ни познаха, двамата скочиха на крака.

— Хей, хей! — провикна се Пейпър. — Та това е оня противен мистър Бъртън с неговия син бой! Затуй значи премина като хала Младия орел! Тъкми се да ги вкара нелегално! Задръжте ги! Те не бива да продължат! Хванете ги! Арестувайте ги!

Подканата бе отправена към индианците. Мистър Ивнинг прибави предупредително:

— Но внимавайте! Брутални хора! Тоя мистър Бъртън е свикнал веднага да налита на бой!

Ние не обърнахме внимание на виковете, а насочихме конете към водата и слязохме да ги напоим. Време им беше. Докато вършехме това, дванайсетимата ни досегашни придружители докладваха за нас. Не чухме наистина какво казаха, ала много добре можехме да си представим, че не се разсипваха в похвали и възхвали.

— Тоя Пейпър дали няма да е толкова загубен да се залови отново с теб? — рече Херцле угрижено.

— Най-вероятно ще го стори! — отговорих аз. — Типове от тоя сой не поумняват от един път!

— Пак ли ще го удряш?

— Не.

— Слава Богу! Не ми е приятно да гледам подобни сцени!

— Тук мястото е друго. Тук човек и другояче може да се защити.

Едва го бях изрекъл и споменатият се закандилка насам, изперчи се точно пред мен и произнесе:

— Днес ще си уредим сметките с вас, мистър Бъртън. Вие сте мой пленник!

Не отговорих.