Наследниците на Винету
- Автор: Май Карл
- Серия: winnetou #4
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Калем 90, Гея-Либрис
- ISBN: 954-434-032-7
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Наследниците на Винету». Краткое содержание книги:
— То вече е намерено — каза Како Ото. — Потърсих го още преди да напусна езерото, за да яздя към вас. Елате!
Тя ни поведе на късо разстояние назад и после свърна в една странична клисура, от която се отклоняваше трето вдълбочаване, достатъчно голямо за нашата цел. Имаше и вода, и зеленина. Освободихме конете и мулетата от седлата и оглавниците и им предадохме нашия стар Паперман за пазач. Той беше напълно съгласен "да не лази навсякъде наоколо с нас". А ние, останалите, поехме обратно към Домът на смъртта.
Със стигането си там обходихме най-напред околността. Не се виждаше следа нито от човек, нито от животно. Ние веднага замитахме с помощта на клони собствените си дири. При спускането си преди малко от хълма на вчерашния ни бивак бяхме стигнали задната страна на постройката. На тази страна се намираше, както вече бе описано, портата. По-рано тя е била напълно скрита от храсти и дървета и никой не е подозирал за съществуването на храма. Едва когато някакъв напуснат, неугаснал лагерен огън обхванал всичко наоколо си и опустошил шубраците, портата излязла наяве и тайната била издадена. И сега все още се виждаха следите от огъня по опушения камънак. Когато стигнахме предната страна на това наглед природно срутване на скали, видяхме пред себе си — на посоченото вече разстояние — да лежат водите на езерото. Следователно струпаните квадри и каменни отломъци се виждаха от езерото много ясно и отдалеч, ала те правеха толкова естествено впечатление, че положително на никого не би му хрумнала мисълта, че се касаеше за изкуствен строеж. Скалистото "срутване" бе така стръмно и по такъв начин подредено, че бе невъзможно човек да го изкачи. Само по ъглите, където вятърът бе струпал прахоляк, имаше малко зеленина, иначе всичко беше гладък, безжизнен камънак.
Сега можехме да пристъпим към разглеждане на вътрешността. С влизането си през портата се озовахме в едно не особено широко, но много високо помещение с доста чудата архитектура. Представете си един срязан, значи половин купол, опиращ се с правата, отвесно срязана повърхнина в скалите, като конусообразната стена бе изградена от скалните късове на мнимото свлачище. Тази стена следователно се изкачваше не отвесно, а под наклон нагоре. Тя не образуваше гладка повърхнина, а нейните огромни квадри бяха разположени по такъв начин един до друг и един върху друг, че на всеки предно стоящ следваше един заднолежащ. Ето как се бяха оформили ниши, които служеха за съхранението на мумии, скелети или отделни части от кости.
На земята, точно до средата, се намираше един каменен жертвеник. Във вътрешността му, както по-късно забелязахме, имаше кухина, покрита с тежка, гладка плоча. По страничните повърхнини се виждаха двадесет и четири релефни фигури, изобразяващи дванадесет орлови пера и дванадесет здраво сключени ръце. Всяка ръка се редуваше с перо. Стиснатата ръка бе символ на дискретност, фигурите следователно говореха, че до този жертвеник имат право да приближават само вождове, и че всичко, което се обсъжда тук, всяко взето решение, трябва да се държи в тайна. По средата плочата беше черна. При всяко съвещание върху нея е било изгаряно по едно перо. Никакви специални седалки, макар и от камък, никъде не се виждаха.
Осветлението на това необикновено помещение беше почти, бих могъл да го нарека, магическо. Цареше точно отмерен, две трети мрак. Малкото налична светлина навлизаше през квадровия зид. На места бе пропуснат по един квадер и по този начин бяха възникнали отвори, през които намираше достъп дневната светлина. Но зидът беше изключително дебел, така че всеки един от тези отвори наподобяваше по-скоро дълбок ходник, чийто край отдолу не можеше да бъде видян. На това отгоре тези отвори отвън бяха грижливо замаскирани, за да не ги забележи някой откъм езерото. Следователно по-голямата част от светлината се губеше още преди да достигне вътрешността на храма. На подобно тайнствено осветление бях попаднал в няколко египетски фараонски гробници, които наистина бяха много по-ниски. А този храм край "Езерото на смъртта" имаше такава височина, че ефектът безкрайно се покачваше. Всяка ниша съхраняваше една тъмна, клекнала, едва различаваща се мумия, някой светъл скелет в същото положение или купчина черепи, кости от ръце и крака, без всякаква взаимовръзка помежду си. Останките на някогашни величия! Защото над всяка ниша бе изваяно по едно орлово перо като знак, че тези части от кости някога са принадлежали на вождове.