Наследниците на Винету

Сега бяхме приближили тази планина, макар още да не я виждахме — заради дълбокото речно корито, по което яздехме. От Тъмната вода за Маунт Винету имаше друг, по-удобен път, ала ние го бяхме избегнали, допускайки, че при сегашните обстоятелства той ще е по-оживен, отколкото ни се искаше. Желанието ни бе да отбягваме ненужни срещи, като най за предпочитане беше да се появим там от невиделица, без преди туй да сме били видени и обърнали някому внимание. Ето защо дойдохме от не кой знае колко удобна за пътуване страна, принуждавайки се сега все пак да свърнем към Клеки Толи, за да не минем край целта. Че по този начин попаднахме на един много оживен път, забелязахме по следите от човешки крака и конски копита, които ни се набиха на очи. И скоро на едно място, край което трябваше да минем, видяхме неколцина индианци, наклякали между храстите. Конете им пасяха край водата. Не бяха изрисувани и въоръжени само с копия, ала въпреки това веднага ги разпознах като команчи похоним. При появата ни те се изправиха от клекналото си положение и се загледаха в нас. Представляваха пост, поставен да контролира всички, които искаха да минат от тук. Младия орел яздеше начело и на минаване край тях безмълвно поздрави. Него те пропуснаха, ала нас спряха.

— Накъде искат да отидат моите братя? — попита най-възрастният от тях.

— Към Маунт Винету — отговорих аз.

— Какво се каните да правите там?

— Да се срещнем с Олд Шуърхенд.

— Днес той не е там.

— И с Апаначка, вождът на похоним команчите.

— Той също не е там. Двамата заминаха заедно на коне.

— В такъв случай ще ги чакаме горе, докато се върнат.

— Това е невъзможно. Сега никой бледолик няма право да отива на Маунт Винету.

— Кой го забрани?

— Комитетът.

— Кому принадлежи Маунт Винету? Да не би на комитета?

— Не — отговори той смутено.

— Тогава тоя комитет не може нищо да заповядва и забранява!

Смуших коня си да продължи. Оня улови юздите и каза:

— Длъжен съм да ви спра. Не бива да ви пускам. Ще трябва да заобиколите.

— Опитай!

При тези думи вдигнах коня на задните крака и отръсках онзи. Другите трима понечиха да задържат Паперман и Херцле. Моят кон направи един скок сред тях и ги разпръсна. Паперман се провикна ухилен:

— Мен да отпратят! Макш Паперман да задържат! Да е преживял някой някога такова нещо? Който се осмели да ме докосне, ще го пробода на място!

Той накара мулето си да направи няколко скока към мястото, където бяха забучени в земята четирите копия. В следващия миг бях там и аз. Две бързи посягания и копията се намериха в ръцете ни. Той хвана едното през кожената примка и наведе другото за удар. Аз сторих същото.