Наследниците на Винету

— Имаме ли това право?

— Всъщност е забранено. Над тях тегне смъртта. Никой индианец не би дръзнал да ги вземе. А за нас това е просто повеля на необходимостта.

Младия орел чу всичко, но не взе отношение по въпроса. Запалихме отново трите свещи, взехме стълбата и заслизахме бавно и извънредно предпазливо. Стигайки долу, ние пристъпихме към жертвеника. Тогава Младия орел попита на матерния си език:

— Наистина ли искаш да ги вземеш?

— Да, непременно — отговорих аз. — В моята ръка те са мощ, и то голяма благодатна мощ.

— Зная го. Но аз съм индианец и ми е известно значението и неприкосновеността на медицините, положени на такова място. Знаеш ли какво ми повелява моят дълг?

— Да. Ти трябва да ми попречиш да ги докосна. Длъжен си да употребиш дори сила. Но аз да не би да имам намерение да се отнеса с тях като несвещени, да ги унищожа?

— Не. Няма да го сториш. И ти си Олд Шетърхенд, а аз едно момче. Една битка с теб би означавала моята смърт. Въпреки това аз те моля за разрешение да поставя едно условие!

— Позволено ти е.

— Щом ти искаш да си бледоликият на сребърния лъв, който идва, за да ни вземе медицините, то нека аз бъда младият индианец на бойния орел, който трябва да се спусне от Маунт Винету, за да върне на своите братя медицините!

— Способен ли си да го сториш?

— Ако ти искаш, да!

— Да летиш?

— Да.

— Три пъти около планината?

— Да.

Това беше един съвсем особен, може би дори велик миг! Този мрак! Това зловещо място! Един бледолик в старческа възраст! Един високонадарен, дързък индианец в изпълнената с най-големи надежди младежка възраст! Двамата стоящи един срещу друг при жертвеника, с малки, нищожни свещи в ръка, чиято оскъдна светлина се поглъщаше от мрака още на две-три крачки! Той говореше за летене. Уверяваше, че е в състояние да го стори, и то с глас, с тон, изключващ всяко съмнение! Той имаше предвид физическо летене. Аз обаче мислех в същата степен и за един духовен полет, който той, символът на своята подмладяваща се раса, е трябвало да направи, щом искаше да й върне загубените в течение на хилядолетията "медицини". Но аз му имах голямо, горещо, бих казал, свещено доверие.

— Вярвам ти! — отговорих. — Сега ги вземам. Но ще ти ги дам веднага щом ги поискаш.

— Ръката ти!

— Ето я!

Подадохме си ръце.

— Вземи ги в такъв случай! — каза той и посегна към плочата, за да ми помогне да я избутам настрани.

Тя беше още гореща. Аз взех амулетите от разкрития жертвеник. После бутнахме плочата в предишното й положение и след като угасихме свещите, напуснахме Дома и се отправихме обратно към бивака. Стълбата взехме с нас, за да не се превърне впоследствие в наша издайница. Престоят ни при Тъмната вода се считаше вече за приключен. Колкото и кратък да бе той, ние можехме да бъдем доволни от неговите последици…