Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))
- Автор: Миллер-младший Уолтер Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Минкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))». Краткое содержание книги:
На фона на неумолимия апокалипсис всичко се откроява до абсурдна рязкост: смисълът, възходът и гибелта на цивилизацията; технологията като спасител и разрушител; човекът разпънат между хуманизма и егоистичната си, ирационална и разрушителна природа… Само религията е тази, която побеждава и в пораженията си.
Действително, защо се сърди? Този човек е медик, а не палач. Някои дейности на Зелената Звезда наистина заслужаваха уважение. Това, че в отделни случаи Зелената Звезда вършеше зло, според Зерчи, не беше основание да се отрича изцяло дейността й. Обществото, общо взето, се отнасяше към нея доброжелателно, служителите й се ползуваха с уважение. Докторът се опитваше да бъде дружелюбен. Молбата му изглеждаше доста проста. Той нищо не изискваше, за нищо не настояваше и все пак абатът се колебаеше да каже „да“.
— Работата, която искате да проведете тук, ще изисква ли много време?
— Мисля, не повече от два дни — кимна отрицателно докторът. — Имаме две преносими лаборатории. Можем да ги докараме в двора ви, да съединим два трейлера заедно и веднага да започнем. Първо ще се заемем с явните случаи на облъчване и с ранените. Ще лекуваме само неотложните случаи. Нашата задача е клиничното изследване. Заболелите ще получат медицинска помощ в един от извънредните лагери.
— А най-тежко болните ще получат в „лагерите за милосърдие“ и още нещо, нали?
Гостът се намръщи.
— Само ако пожелаят да отидат там. Никой няма да ги принуди да отидат там.
— Но вие им изписвате пропуск, който им дава възможност да отидат там.
— Аз им издавам едни червени картички, вярно е. Мога да им ги издам и в този случай. Тук…
Той порови в джоба на сакото си и извади червена картичка, приличаща на етикет за багаж, с връвчица за окачване на копче или тока на колан. Той я хвърли на масата.
— Бланка форма „критична доза“. Ето я. Прочетете я. В нея се съобщава, че този човек е болен, много болен. А ето… ето и зелената картичка. В нея се казва, че при този човек всичко е наред и той няма причини да се безпокои. Погледнете внимателно червената картичка. „Оценка на облъчването в радиационни единици“. „Състав на кръвта.“ „Анализ на урината.“ От една страна е същата, като зелената. От друга — зелената е празна, но погледнете обратната страна на червената. Тук са напечатани извадки от гражданския закон 10-В-Р–3Е. Трябва да са там, съгласно закона. Човекът е длъжен да ги прочете, на него трябва да му бъдат разяснени правата му. Какво от това ще възприеме е негова лична работа. А сега, ако предпочитате да разположим нашите преносими лаборатории надолу по шосето, можем…
— Вие само му прочитате това и нищо повече? Нищо друго?
Докторът помълча.
— Аз, разбира се, съм длъжен да му обясня това, което не е разбрал. — Той отново помълча, като с труд сдържаше раздразнението си. — Господи боже, свети отче, ако казвате на човек, че състоянието му е безнадеждно, какво още можете да добавите? Да му прочетете няколко параграфа от закона, да му посочите вратата и да кажете: „Следващият, моля“? Или: „Вие се отправяте към смъртта, така че — на добър път“? Разбира се, ако имате поне малко чувство за хуманност, няма да седнете да му говорите нито едното, нито другото!
— Това го разбирам. Но искам да знам още нещо. Съветвате ли, като лекар, безнадеждните да отиват в „лагера за милосърдие“?
— Аз… — Докторът млъкна и притвори очи. Отпусна глава и леко потръпна. — Разбира се, че ги съветвам — каза той накрая. — Ако видите това, което аз съм видял, вие щяхте да правите същото. Естествено, че ги съветвам.
— Тук няма да правите това.
— Тогава ние… — Докторът сподави раздразнението си. Той започна да си слага шапката, но после спря, хвърли я в креслото, отиде до прозореца и мрачно се загледа надолу, към вътрешния двор, а после нагоре по посока на шосето.
— Виждам крайпътен парк. Можем да разгърнем съоръженията си и там. Но това е на две мили от тук. Повечето от тях ще трябва първо да успеят да дойдат до там. Погледнете ги — те са болни, ранени и изплашени. Сред тях има и деца — уморени, осакатени и нещастни. И вие искате да накараме тези нещастници да тръгнат надолу по шосето, да седят в праха под слънцето и…
— Разбира се, че не искам това — каза абатът. — Послушайте, нали казахте, че някакъв човечен закон ви задължава да прочетете и обясните това на обречените. По същество аз не възразявам против това. Дайте кесаревото на кесаря в пълна степен, щом така изисква законът от вас. Само разберете, че аз се подчинявам на друг закон, който не ми позволява да ви разреша тук, под мое покровителство, да предлагате комуто и да било да извърши това, което църквата счита за зло.
— О, аз напълно разбирам това.
— Много добре. Трябва да ми дадете едно обещание и тогава можете да използувате нашия вътрешен двор.
— Какво обещание?
— Че няма да съветвате никого да отива в „лагер за милосърдие“. Ще се ограничите с диагнозата. Ако откриете безнадеждни случаи, кажете им, кажете им това, което законът ви заставя да им кажете, утешавайте ги както искате, но не ги съветвайте да отиват да се самоубиват.