Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))
- Автор: Миллер-младший Уолтер Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Минкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))». Краткое содержание книги:
На фона на неумолимия апокалипсис всичко се откроява до абсурдна рязкост: смисълът, възходът и гибелта на цивилизацията; технологията като спасител и разрушител; човекът разпънат между хуманизма и егоистичната си, ирационална и разрушителна природа… Само религията е тази, която побеждава и в пораженията си.
Зерчи стоеше със скръстени ръце, като хапеше устни и студено наблюдаваше доктора. Когато старецът излезе, докторът внимателно вдигна очи.
— Какво?… — Той видя бинокъла и внимателно се вгледа в лицето на абата. — Да, аз нищо не мога да направя против това, съвсем нищо.
Абатът няколко секунди го фиксира с поглед, после се обърна и излезе. Той отиде в канцеларията и заповяда на брат Пат да извика най-главния чиновник на Зелената звезда.
— Искам да напуснат околностите на абатството.
— Страхувам се, че отговорът ще бъде подчертано отрицателен.
— Братко Пат, свържете се с работилницата и наредете на брат Лафтер да се качи тук.
— Няма го там, домине.
— Тогава нека изпратят при мен дърводелец и художник.
След минута двамата монаси влязоха.
— Искам веднага да приготвите пет леки плаката — каза им той. — Искам ги с хубави дълги дръжки. Трябва да са достатъчно големи, за да могат да се прочетат от разстояние един квартал, но в същото време и достатъчно леки, за да може човек да ги носи няколко часа, без да пада от умора. Можете ли да ги направите?
— Да, мой господарю. Какво трябва да бъде написано на тях?
Абатът им го написа.
— Направете ги големи и ярки, за да се набиват в очи.
Когато си отидоха, той отново извика брат Пат.
— Братко Пат, намерете ми пет млади и здрави послушници, по възможност с комплекс за мъченичество. Кажете им, че те, по всяка вероятност, ще изтърпят това, което е изтърпял някога Свети Стефан.
„А аз може да изтърпя и нещо по-лошо — помисли си той — ако в Новия Рим разберат за това“.
28
Отслужиха вечернята, но абатът продължаваше да стои в църквата сам, преклонил колена.
„Господи, Създател на цялата вселена, бди преди всичко над тези Твои синове, които ще поемат трудния път през пустинята на звездното небе…“
Той се молеше за групата на брат Джошуа, за хората, които се отправяха към звездолета, за да се издигнат в небесата с такава несигурност, с каквато едва ли някога се бе сблъсквал човекът на Земята. За тях трябваше неуморно да се молят, защото никой не е така уязвим от болестите, поразяващи духа, вярата, увереността и измъчващи мозъка със съмнения, както странниците. „Да пребъдат те, несъвършените — молеше се той — и да не се отклонят от пътя на ордена“.
В полунощ доктор Корс го намери и с кимване го извика навън от храма. Виждаше се, че докторът е измъчен и съвършено отпаднал.
— Току-що наруших обещанието си! — заяви предизвикателно.
Абатът помълча.
— Гордеете ли се с това? — попита накрая.
— Не особено.
Той се отправи към походната установка и спря под синята светлина, струяща от нея. Лабораторната му престилка беше мокра от пот, а с ръкава си продължаваше да трие потта от челото си. Докторът го гледаше с такова съчувствие, с каквото гледат на губещите.
— Ние, разбира се, сега ще си отидем — каза Крос. — Мислех, че трябва да ви го кажа…
Той се обърна, за да влезе в походната лаборатория.
— Момент — произнесе свещеникът. — Трябва да ми кажете и останалото.
— Трябва ли? — отново в гласа му се почувствува предизвикателство. — Защо? Защото ще ме заплашите с огъня на ада ли? Тя е много болна, и детето също. Аз нямам какво да ви кажа.
— Вече го казахте. Знам кого имате предвид. И детето, значи, също?
Корс се поколеба.
— Лъчева болест. Изгаряния от взрив. Жената има счупено бедро. Бащата е загинал. Пломбите в зъбите й са радиоактивни. Детето само дето не свети в тъмнината. Веднага след взрива е последвало повръщане. Гадене, анемия, циреи. Тя е ослепяла с едното око, а детето непрекъснато плаче от изгарянията. Трудно е да си представи човек, как са успели да преживеят взривната вълна. Аз не мога да направя за тях нищо друго, освен да ги изпратя на кремационната бригада.
— Искам да ги видя.
— Сега знаете защо наруших обещанието си. След всичко това, аз трябва да остана сам, човече! Не искам да живея като палач на тази жена и нейното детенце.
— По-приятно ли е да живееш като техен убиец?
— На вас разумните аргументи не действат.
— Какво й казахте?
— „Ако обичате детето си, избавете го от агонията. Идете и по-бързо приемете милосърдното забвение“. Това е. Ние веднага си отиваме. Привършихме изследването на облъчените и най-тежко болните. За всички други няма да представлява трудност да извървят двете мили. Няма повече нито един случай с критична доза облъчване.