Апокалипсис I ((Кантата за Лейбовиц))

Твърде пламенното упование на Земята накара хората да се опитат да създадат земен рай и те най-после се отчаяха…“

Някой отвори вратата на храма. Монасите тихо се разотидоха по килиите си. Осветлението в църквата понамаля; светеха само няколко свещи и приглушената червена светлина от олтарния светилник. Двадесетте и шест негови братя чакаха с преклонени колена. Някой притвори вратата, но той все още виждаше червената точка на кандилото. Огънчето беше запалено за поклонение, но светеше за Негова възхвала, светеше нежно, заради обожанието. Огънят, най-великият от всички елементи на света, но още и неделима част от ада. Любовен пламък насред храма, той бе изгорил живота в града през тази нощ и бе изригнал отровата си върху Земята. Колко странно, че Бог вещаеше от горящия храст, че човекът ще превърне символа на небето в символ на ад.

Той отново вдигна очи към замъгленото небе. Казват, че и там няма да открият Едем. И в този момент има хора, които далече от тук гледат към чуждите слънца в чуждите небеса, дишат чуждия въздух, орат чуждата земя. В светове със замръзнала екваториална тундра, подобни на Арктика, но наситени с изпарения от джунглите. Вероятно, много по-бедни от Земята, даващи възможност на човека само да преживява както може с пот на чело. Малко бяха тези колониалисти от рода Homo lokuah nonmunquam sapiens101 — само няколко колонии от неспокойното човечество, получаващи мизерна помощ от далечната Земя. А сега те въобще не ще могат да разчитат на тази помощ там, на своите нови не-Едеми, приличащи на рай дори по-малко и от Земята. За тяхно щастие, разбира се. Сурови и строги дойдоха хората да построят своя рай, и колкото повече напредваха, толкова повече се тревожеха поради своята същност. Те създаваха райските си градини и ставаха все по-нещастни, колкото повече се разрастваше богатството им и тяхната сила и красота. Вероятно тогава успяваха да видят, че в тази градина липсват дървета или храсти, които не можеха да виреят там. Когато светът затъва в мрак или гнусотия, може да се вярва в съвършенство и да съществува стремеж към него. Но когато светът се освети от разум и богатство, той започна да усеща колко е тясно игленото ухо и това бе толкова мъчително за него, той повече не желаеше нито да вярва, нито да се труди. Да, отново бяха стигнали до разрушение на Земния рай, цивилизования, изпълнен със знания, за да го разкъсат отново на части, за да може Човекът отново да се надява, докато потъва в отвратителния мрак.

„А «Книга на Паметта» трябва да се отнесе с кораба! Не е ли тя проклятието?… Discede, seductor informis!“102

Това знание нямаше да бъде проклятие, ако човекът не го беше извратил, както тази нощ бе извратен огънят…

„Защо трябва да тръгна, Господи? — питаше той. — И трябва ли? И какво се опитвам да реша: да тръгна или да откажа? Но това отдавна е решено: много отдавна получих призив. Следователно, ergediamur tellure103 е за мен обет, който вече съм дал. И така, аз тръгвам. Но да сложат длан на рамото ми и да ме призоват да стана свещеник, даже абат, да ме изпратя да закрилям душите на моите братя? Трябва ли преподобният отец да настоява за това? Но той не настоява, той само иска да знае, дали Бог го иска. Ако не беше това ужасно бързане…