Кралица на магиите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: The Belgariad #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на магиите». Краткое содержание книги:
Но пророчеството гласяло, че той ще се събуди и отново ще пожелае да установи господството си над целия свят. Сега Кълбото е откраднато от жрец на Торак и скоро ще настъпи мигът, когато злият Бог ще се събуди.
Великият магьосник Белгарат и дъщеря му Поулгара — най-могъщата вълшебница на света, вървят по следите, оставени от кълбото. Целта им е отново да си го възвърнат, преди да се е случило страшно, смъртоносно бедствие. Придружава ги момъкът Гарион — който само преди месеци е бил обикновено момче в обикновена селска ферма, ала сега тъкмо той е центърът на разгорешените събития. Младежът никога не е вярал в съществуването на магьосниците. Ала с всяка измината левга у него нараства особена сила. Тя го принуждава да прибягва до магии, които умът му не може да приеме.
— Ти си схватлив момък.
— Какво те тревожи? Държеше се странно през изтеклите два дни.
— Открих странно чувство в себе си, Гарион, и то никак не ми харесва.
— О! Какво е то?
— Страх — лаконично отвърна Мандорален.
— Страх ли? От какво?
— От мъжете с тела от тиня. Не зная защо, но самият факт, че съществуват, смрази душата ми.
— Те изплашиха всички ни, Мандорален — каза Гарион.
— Никога по-рано не бях се страхувал — тихо прошепна рицарят.
— Никога ли?
— Не, дори и като дете. Но мъжете с тела от тиня ме накараха да настръхна и изпитвах отчаяно желание да побягна.
— Ала не го направи — изтъкна Гарион. — Остана и се би смело до самия край.
— Този път — да — призна Мандорален. — Ала какво ще стане следващия? Сега, след като страхът веднъж проникна в духа ми, кой може да каже кога пак ще се завърне? Може би в някой отчаян миг, когато се решава изходът нашата мисия… нима тогава подлият страх няма да сграбчи в лапа сърцето ми, лишавайки ме от мъжество? Точно тази възможност измъчва душата ми. Ужасно се срамувам от слабостта си и от това, че съм виновен за нея.
— Да се срамуваш? Заради това, че си човешко същество? Прекалено сурово се отнасяш към себе си, Мандорален.
— Ти си добър, щом намираш извинение за мен по този начин, момко, ала недостатъкът ми е прекалено голям, за да бъде извинен така лесно. Винаги съм се стремил към съвършенство и мисля, че досега не съм бил прекалено далеч от идеала си; ала сега онова съвършенство, което беше едно от чудесата на света, се разруши. Такова нещо трудно се приема. — Рицарят се обърна и Гарион се сепна, когато забеляза сълзи в очите му. — Ще ми помогнеш ли да си сложа доспехите и бронята? — помоли Мандорален.
— Разбира се.
— Изпитвам дълбока необходимост да се обвия в стомана. Може би тя ще даде сили на страхливото ми сърце.
— Ти не си страхливец — настоя Гарион.
Мандорален тъжно въздъхна.
— Само времето ще покаже дали е така.
Когато стана време за тръгване, кралица Ксанта размени няколко думи с тях.
— Желая на всички ви само хубави неща — каза тя. — Щях да ви помогна в търсенето, ако това беше възможно, ала всяка дриада е свързана с дървото си в ненарушим Съюз. Моето дърво е много старо и аз трябва да се грижа за него. — Кралицата на горските нимфи нежно погледна огромния дъб, който се издигаше в сутрешната мъгла. — Ние сме свързани съдбовно един с друг, ала това е обвързаността на любовта.
Гарион още веднъж почувства същото леко докосване в ума си, което беше изпитал предния ден, когато за пръв път видя огромното дърво. В докосването сега се беше промъкнала нотка на раздяла и нещо, което приличаше на предупреждение.
Кралица Ксанта се взря сепнато в леля Поул, а после внимателно огледа Гарион.
— Някои от по-младите ми дъщери ще ви отведат към реката, която очертава южната граница на нашия Лес — продължи тя след малко. — Оттам насетне няма да сбъркате пътя си към морето. — Гласът й остана непроменен, ала очите й изглеждаха замислени.
— Благодаря ти, Ксанта — сърдечно изрече леля Поул и прегърна кралицата на дриадите. — А ако успееш да изпратиш съобщение, че Се’недра е на сигурно място при мен, това може би ще облекчи черните мисли на императора.
— Ще го сторя, Поулгара — обеща Ксанта.
Качиха се на конете и тръгнаха след десетина дриади, които подтичваха пред тях като пеперуди, показвайки им пътя на юг през гората. Неизвестно защо Гарион се чувстваше дълбоко потиснат и не обръщаше почти никакво внимание на местностите, през които минаваха, а яздеше мълчаливо край Дурник по лъкатушещата горска пътека.
Рано предобед под дърветата започна да става по-тъмно.
Пътешествениците яздеха, без да приказват, през гората, която беше станала мрачна. Предупреждението, което Гарион беше доловил на поляната при кралица Ксанта, сега отекваше в поскърцването на клоните и в шумоленето на листата.
— Сигурно времето пак ще се развали — рече Дурник и вдигна поглед нагоре. — Ще ми се да можех да видя небето.
Гарион кимна и опита да се отърси от чувството за надвиснала над тях опасност.
Мандорален в доспехи и броня и Барак в ризницата си яздеха начело на групата, а Хетар облечен в дрехата си от конски кожи със стоманени пулове, прикрепени с нитове към кожата, беше в края й. Злокобната тишина, която не предвещаваше нищо добро, изглежда, действуваше на всички, затова яздеха предпазливо, поставили ръцете си на дръжките на оръжията, а очите им бдяха за скрита опасност.
Изведнъж, съвсем ненадейно, от всички страни ги обкръжиха толнедрански легионери. Не направиха опит да ги нападнат, ала бяха готови за бой, вдигнали късите копия пред бляскавите си нагръдници.