Последната тайна на земята
- Автор: Ролинс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на земята». Краткое содержание книги:
Когато приседна, Бен усети, че краката му са натежали от умора. Вероятно вече бе вечер. Късна вечер. Въздъхна и се намести върху каменния под. Зае удобна поза и започна да си мечтае за голяма бутилка, пълна с топла бира.
После насочи очи към стареца. Забеляза, че той продължаваше да го гледа съсредоточено, без да произнесе и звук. Просто го гледаше внимателно със сивите си очи. Очевидно искаше нещо от него. Какво ли?
Бен го изгледа усмихнато. На лицето му се появи една от тези усмивки, които уж превръщаха и крокодилите в кротки котенца. Старецът обаче само се намръщи в отговор и с изражението си даде да разбере, че продължава да очаква нещо. Ами, с нищо не мога да му помогна, помисли си Бен и позволи на клепачите си да се затворят, като се отпусна още повече. Бе решил достатъчно загадки за този ден. Сега единственото, което му се искаше, бе да открие място, удобно за спане. Главата му бавно се свлече върху гърдите му. Може би имаше нужда само да подремне за малко.
Започна да потъва в съня, макар и все още да долавяше със слуха си шума, който предизвикваше Ашли, докато се преместваше от една рисунка към друга. Бе много приятно да се освободиш от натрупаното през деня напрежение, като му позволиш да се просмуче в скалата. Дишането му стана по-дълбоко и дори започна леко да хърка. Ако само можеше да…
— Бени, чедо, време е да се събудиш! Бен рязко отвори очи. Кой, по дяволите… Все още бе в същата пещера. Все още бе обграден от колоните и от месестите плодове. Насреща му обаче вместо древното същество бе седнал с кръстосани крака дядо му. Махна с покритата си с петна ръка в посока към него. Бен се огледа. В помещението нямаше никого, нямаше я дори и Ашли. Той протегна шия и се заслуша. Странна работа. Все още можеше да я чуе, да чуе как се премества наляво и да си говори нещо под носа, но иначе бе станала невидима за погледа му.
— Бени, момчето ми, какво търсиш?
— Къде съм? Дядо му повдигна изкривен от артрит пръст и докосна с него главата си.
— Тук си, момчето ми.
Бен пое дълбоко дъх и пулсът му се ускори. Това бе безумие. Дядо му и цялата пещера започнаха да потъват в мрака.
— Кротко, момчето ми. Трябва да се успокоиш. Ако си възбуден, нищо няма да се получи.
Като преглътна с мъка, Бен започна да схваща какво става. Заповяда на тялото си да се отпусне, като започна с пръстите на краката. Образът отново се избистри.
— Ха така, Бени. Така е наистина по-добре.
С усилие на волята Бен си наложи да диша дълбоко и равномерно.
— Ти не си дядо ми — каза.
— Така е, не съм — каза дядото и широко се усмихна. След малко образът му бавно се сви и сгърчи. Очите му станаха по-големи, а веждите му — по-гъсти. Върху коленете му имаше тояга. На мястото на дядо му се бе появило старото сакато същество.
— Разбира се, именно това е истинският ми образ — каза то. — Името ми е Моамба.
Гласът на древния човек все още звучеше като гласа на дядо му. На Бен се стори много странно, че гласът излиза от такова едно нечовешко лице. Как? Защо? Главата му се изпълни с въпроси.
— Бени, нито един от двама ни не познава езика на другия. Заради това разговарям с теб на езика на нашия разум. Твоят разум превежда моите мисли в образи и думи, които можеш да разбереш.
— Значи, ти открадна спомена за дядо ми, за да ми се представиш, така ли?
— Това не го направих аз, а ти. Твоят разум извика образа на дядо ти, за да ти покаже един хери-хути.
Бей си представи строгото трезво лице на дядо си.
— Какво, по дяволите, представлява един хери-хути? — попита.
— Хери-хути съм аз. Хери-хути си и ти. Това сме хората, способни да общуваме чрез сънищата. Да виждаме отдалеч какво се крие в тъмните пътеки на неизвестното.
— Защо мислиш, че аз съм такъв?
— Защото мога да прочета историята на твоята кръв. В твоите вени още от далечното минало тече кръвта на един силен хери-хути. При това наистина много силен. Все още не си усвоил това умение, обаче с течение на времето то би могло да задмине дори и моето. Това е необходимо на селото, за да оцелее.
— Какво имаш предвид под оцеляване?
— Аз съм последният човек от моя народ, който притежава това качество — каза Моамба и на лицето му внезапно се изписа болка. — В течение на дълги години видях как останалите хери-хути напускат този свят, докато останах само аз. Сега дори и аз не мога да поведа ловците, за да нахранят нашия народ и опазят границите ни от краканите. Ловците се отправят на лов сами, като слепци. Без помощта на един хери-хути е много трудно да разбереш какво се крие зад следващия завой и така изгубихме много ловци. Всички нощи се изпълват с плача на вдовици. Народът ни няма да оцелее дълго време, ако не се открие нов хери-хути, който да го напътства. — Старецът посочи Бен с пръст. — Ти си този хери-хути.