Последната тайна на земята

ПОСЛЕСЛОВ

Връх Еребус, Антарктида

Бен въздъхна и се пъхна в леглото. Страхотен ден. Притисна се към Ашли. Тя изстена в съня си и се обърна на другата страна. Положи ръка на корема и. Бременността и вече бе видима. Бяха изминали четири месеца, а тя с нищо не бе дала да се разбере, че смята да прекрати изучаването на културата на мими-суи. Сигурно щеше да изчака деня на раждането, за да изостави временно хартията и писалката.

Той се усмихна в мрака и продължи да лежи на гръб, подпрял главата си с ръка, и с поглед, вперен в тавана. Базата Алфа почти бе възстановена. Звуковите генератори, проектирани от Линда, успешно държаха краканите на разстояние. Групата биолози, ръководени от нея, бе направила друго откритие. Гибелта на защитната гъба на мими-суи се дължеше не на нарушаването на равновесието между умбо и она, както бе смятал Моамба, а на конкуренцията на друга гъба, докарана тук от човеците. Така че Синджари в крайна сметка се бе оказал прав. Именно човеците бяха виновни за случилото се, макар и по един косвен начин.

Бен въздъхна уморено и се протегна. Всички кости го боляха. Задълженията му към племето в неговото качество на хери-хути сякаш нямаха край. Нямаше нищо чудно в това, че Моамба бе решил да предаде щафетата именно на него. В знак на уважение към паметта на стареца той се чувстваше задължен да изпълнява тази дейност, поне докато мъничката мими-суи, надарена със същите качества, пораснеше достатъчно, за да го отмени. Детето, което Моамба кръсти Тушама преди смъртта си, се оказа момиче. Нейният пол хвърли в смут обитателите на селището, но Бен не се вълнуваше от това. Момче или момиче, това дете щеше да заеме неговото място.