Последната тайна на земята
- Автор: Ролинс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на земята». Краткое содержание книги:
Бен обаче знаеше какво означаваха барабаните. Бе гледал много филми за Тарзан и си даваше сметка, че туземците изпитват безпокойство. Колкото и да е странно, самият той се чувстваше спокоен. Даваше си сметка, че бе редно сърцето му да тупти ускорено и дланите му да са овлажнели от страх. Чувстваше се обаче разтоварен, сякаш наблюдаваше събитията с чужди очи. Още от момента, когато старецът докосна гърдите си с пръст, Бен се изпълни с необяснимо спокойствие. С всеки пореден барабанен тътен главата му започна да се изпълва с мисли. Сякаш барабаните му казваха нещо. Бум. Наближава смъртта. Бум. Трябва да оцелеем и да живеем. Бум. Има само един изход. Бум. Докажи каква е кръвта ти.
— Бен? — Пред него се появи лицето на Ашли. Гласът и изглеждаше тънък в сравнение с тътена на барабаните. — Бен, добре ли си? — попита тя, като размаха ръка пред очите му.
— Добре съм. Просто се опитвам да съобразя какво става.
— Ти мърмореше нещо. Каза нещо за кръвта.
— А, нищо особено.
— Сигурен ли си, че ти няма нищо?
— Като се има предвид нашето положение, чувствам се чудесно — отвърна той с усмивка, надявайки се тя да не разбере лъжата му. В същото време се чудеше какво става с него. — Чудесно се чувствам — повтори. При все това тревогата и не се разсея.
— Имаш ли представа какво гласят? — попита тя, като продължи да гледа скалите.
Той повдигна рамене. Съществата можеха да ги убият по най-различни начини. Като ги намушкат с копия. Като ги обсипят с камъни. Като насъскат подобните на вълци животни срещу тях. Като ги хвърлят на пиявиците да изсмучат кръвта им. Кой можеше да знае това? Бен разтри слепоочията си. Колкото и да е странно, той знаеше. Щяха да бъдат нападнати от въздуха. Смъртта наближаваше. Как обаче, по дяволите, знаеше това?
Извърна се и погледна нагоре, към пространството над нивите. Върху покрива на този свят се виждаха само светещи гъби. Той обаче бе сигурен в това, което предстоеше да се случи. Дори знаеше от коя посока ще бъдат нападнати. Присви очи и погледна наляво. Тогава ги видя. Представляваха черни точици на фона на зеленикавото сияние. Приближаваха бързо и размерът им видимо се увеличаваше. Посочи ги с пръст.
— Погледни натам, Ашли. Виждаш ли ги?
— Какво? Къде?
Той хвана брадичката и и намести главата и в правилната посока.
— Навярно се отзовават на повика на барабаните — каза Бен. — Очевидно ги възприемат като покана за вечеря.
— Какво представляват? — запита тя.
— Нещо гладно. Много бързат да се озоват при нас.
— Колко патрона каза, че са ти останали? — Ашли посочи с поглед пистолета на кръста му.
— Само два — отвърна той, като огледа отново хоризонта. Опита се да преброи летящите черни фигури. Вече бяха доста по-големи и се виждаше как размахват широките си криле. — Според мен в ятото има не по-малко от петнайсет животни.
— Значи няма да можем да се спасим със стрелба — констатира Ашли. — Може би трябва да се скрием в полето. Там няма стражи.
— Не, там ще бъдем напълно беззащитни. Трябва да си намерим прикритие — каза Бен и погледна към селото. Барабаните вече кънтяха по-силно и на по-малки интервали, като му пречеха да мисли ясно. Огледа селото. Всички отвори вече бяха надеждно закрити с плътни тъкани. Нервните стражи, застанали при стълбищата, го следяха с присвити очи и стискаха здраво копията си. Между него и няколко отвора на най-ниското равнище нямаше пазачи. Той сръга Ашли с лакът и и посочи шестте черни отвора.
— Какво ще кажеш да се скрием в някой от тях?
— Стражите ще ни позволят ли? Тези техни копия никак не ми харесват.
— Забележи, че те пазят само пътя, водещ нагоре. Колкото до жилищата на най-долния етаж, никой не ги охранява.
— В такъв случай по-добре е да рискуваме. Погледни! — Що за твари са, за Бога? — възкликна Бен. Ятото вече бе наблизо. Създанията имаха ципести кожени криле, широки по няколко метра, криви черни клюнове и абаносови опашки, по-дълги от ръката му. Очите им бяха неописуеми. Досущ като очите на голямата бяла акула, черни и немигащи.
— Страхотни хищници, няма що! — каза Ашли. — Навярно са наследници на птеродактилите. Хайде да се скрием някъде, че вече са съвсем наблизо.
Бен отмести поглед от наближаващото ято, което вече бе само на петдесетина метра от тях.
— Бягай! — изкрещя и я блъсна напред. Стражите не направиха никакъв опит да ги спрат. Барабаните внезапно спряха и на тяхно място се възцари тягостна тишина. Бен ускори ход, за да не изостава от Ашли.
Зад себе си чу силен тътен, последван от още няколко, сякаш нещо тежко падаше върху земята. Ятото бе кацнало и наоколо се разнесе зловещо грачене.