Триъгълникът на дракона
- Автор: Ролинс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Триъгълникът на дракона». Краткое содержание книги:
Миюки седеше зад бюрото. Пред нея лежеше отворен обемист куфар. Като ги видя, веднага скочи на крака.
— Слава Богу, добре сте!
— Нищо ни няма. — Карън я прегърна окуражаващо. — Ти как си?
— Поразтърсена. Имаше прекалено много фойерверки. Карън забеляза преносимия компютър в куфара.
— Какво правиш?
— Не можех да рискувам да изгубя всичко направено. Затова накарах Гейбриъл да прехвърли всички данни извън университета и направих резервно копие на този компютър, просто за всеки случай. Преработих и компютъра, за да се побере и Гейбриъл — Миюки докосна един клавиш.
— Добър вечер, професор Накано! — разнесе се безплътният глас от вградените тонколони. — Ще продължа да проверявам връзките и интерфейсите, за да съм сигурен, че всичко е наред.
— Благодаря, Гейбриъл!
Островитянинът се промъкна покрай Джак в стаята и хвърли подозрителен поглед към компютъра. Миюки го забеляза едва сега и стреснато отскочи назад.
Карън постави ръка на рамото й.
— Всичко е наред. После ще ти обясня.
Миюки затвори лаптопа, без да изпуска от очи татуирания островитянин. Откачи кабелите и започна да ги навива.
— Трябва да се махаме.
— Чух за евакуацията. Кристалът у теб ли е?
Миюки й се намръщи и направи знак с глава към Мваху.
— Всичко е наред — повтори Карън. — Дошъл е да ни помогне.
Миюки изобщо не изглеждаше убедена. Джак се приближи до нея.
— И ако това ще те убеди, той е сам и невъоръжен. Миюки го изгледа за миг, след това като че ли отстъпи.
— Звездата е в багажа ми. — Тя кимна към куфара на колелца зад бюрото. — Отидох също така до апартамента ти и събрах някои твои неща… включително и багажа на Джак.
Тя посочи втори куфар.
— Можехме да го направим и сами — каза Карън.
— Не и ако искаш да хванеш самолета. Братовчед ми има малък самолет за чартърни полети. Съгласи се да ни изкара оттук, но трябва да излетим… — тя погледна часовника си — … след половин час.
Джак се намръщи. Всичко ставаше прекалено бързо.
— Накъде ще пътуваме? Към Токио ли?
Миюки прехапа устна.
— Не. Помислих си, че най-добре ще е да напуснем целия район.
— Тогава къде? — попита Карън.
— Помолих го да ни закара до остров Понпей. — Миюки изгледа първо единия, после другия. — Помислих си, че щом така и така трябва да идем някъде, защо да не тръгнем по една от следите в надписа? Руините в Нан Мадол.
— Фантастично — засмя се Карън. — Знаех си, че по душа си авантюристка.
— Планът не е лош — каза Джак. — Можем да потърсим допълнителни следи, без да сме по средата на бойното поле. Но първо трябва да се свържа с кораба и да кажа на хората си за промените в плана.
— Господи, съвсем забравих при цялата тази лудост! Малко след като излязох от апартамента на Карън, получих обаждане от кораба ти. От Чарлз Мълдър.
— Чарли Мълиър?
— Да. Искаше на всяка цена да говори с теб.
— Кога се обади?
— Преди около половин час.
— Има ли някъде наблизо работещ телефон? Миюки кимна.
— Линията, която използвах с компютъра, все още работи. — Тя свърза малкия телефон на бюрото и му подаде слушалката.
Той се наведе над бюрото и набра сателитния номер на „Дийп фатъм“. Шумът по линията бързо се преобрази в гласа на Чарли.
— Джак? Ти ли си?
— Да, какво има? Тук се отприщва същински ад. Отивам към Понпей.
— В Микронезия?
— Да, дълга история. Още ли сте при Кважелийн?
— Да, но…
— Не е далеч от Понпей. Можете ли да стигнете дотам?
— Да, но…
— Добре. Ще ви държа в…
— Мамка му, Джак! — избухна Чарли. — Изслушай ме.
— Какво има? — Джак едва сега си даде сметка, че не го е попитал защо се е обаждал.
— Има бомба на борда.
Бяха му необходими няколко мига, докато проумее думите.
— Бомба ли?
— Да, проклета бомба! Като голяма шибана експлозия.
— Как… Кой…
— Поставена е в радиорубката.
— Разкарай я!
— Господи, човече, как не се сетих? Може и да не съм спец по експлозивите, но това бебче е маскирано и си има електронен приемник. Не пипвам нищичко.
След като първоначалният шок отмина, Джак започна да подозира, че зад всичко това стои Дейвид Спенглър. Спомни си за малкия подарък.
— Спенглър — изсъска той.
— Какво?
— Някой от хората на Спенглър я е поставил. — Докато говореше, се питаше дали Дейвид се опитва само да си отмъсти, или е заподозрял нещо. — Слушай, Чарли, не зная какво правите още на кораба, но искам да разкараш всички и да уведомиш властите.
— Вече работя по въпроса. Всички са в спасителната лодка с изключение на Робърт и мен. За малко да ни изпуснеш.