Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
— Не, Джек. Аз съм лекар. Не използвам оръжие.
— То не хапе — търпеливо каза Джек. — Просто искам да се запознаеш с един човек, който учи жени да стрелят. Само се запознай с него.
— Не. — Кати беше категорична. Джек пое дълбоко дъх. Ще бъде нужен сигурно час, за да я убеди. Обикновено толкова време му беше необходимо, за да я накара да преодолее предубежденията си. Проблемът беше там, че той не искаше да прекара цял час в разговори на тази тема.
— Значи утре ще се обадиш на фирмата за алармени инсталации? — попита тя.
— Трябва да ида на едно място.
— Къде? Имаш часове чак следобед.
Райън пое дълбоко дъх.
— Отивам до Ленгли.
— Какво има в Ленгли?
— ЦРУ — кратко отговори Райън.
— Какво?
— Помниш ли онова лято, когато ми платиха за консултации от корпорация „Майтър“?
— Да.
— Цялата работа се проведе в централата на ЦРУ.
— Но в Англия каза, че никога не си…
— Чековете дойдоха от „Майтър“. Но работех в ЦРУ.
— Ти си излъгал? — Кати беше поразена. — В съда ти си излъгал?
— Не. Казах, че никога не съм бил служител на ЦРУ, и това е вярно.
— Но не си ми го казвал никога.
— Не беше необходимо — отговори Джек. „Знаех си, че не постъпих правилно…“
— Аз съм ти жена, по дяволите! Какво прави там?
— Участвах в академична група. През няколко години викат външни хора, за да разгледат някои данни. Просто проверка на хората, които работят там. Не съм шпионин или нещо такова. Цялата работа вършех на малко бюро в малка стая на третия етаж. Написах доклад и това беше всичко. — Нямаше смисъл да й обяснява останалото.
— За какво ставаше дума в доклада?
— Това не мога да ти кажа.
— Джек! — Тя беше истински разгневена.
— Виж какво, мила. Подписах споразумение, че никога няма да обсъждам това с хора, които не притежават съответното разрешително. Кати, дал съм думата си. — Това я поуспокои. Знаеше, че съпругът й държи на думата си. Едно от качествата му, заради които го обичаше. Разбира се, подразни се, че сега той използва това за защита, но знаеше, че тази стена не може да се разруши. Опита друго.
— И защо се връщаш там?
— Искам да разгледам информацията, с която разполагат. Можеш да се досетиш за какво става дума.
— Предполагам, за онези хора от АОЪ.
— Е, в момента не ме притесняват китайците.
— Ти наистина ли си притеснен? — Най-сетне и тя започваше да се тревожи.
— Да.
— Но защо? Нали спомена, че от ФБР са казали, че те не са…
— Не зная! По дяволите! Знам. Онова копеле Милър — оня, дето го съдиха. Той иска да ме убие. — Райън погледна към пода. За първи път беше казал това на глас.
— Откъде знаеш това?
— Видях лицето му, Кати. Видях го и ме е страх. И не само за мен.
— Но Сали и аз…
— Наистина ли мислиш, че това би го спряло? — сопна се Райън. — Тези мръсници убиват хора, които не познават. Правят го почти за развлечение. Искат светът да стане такъв, какъвто им харесва, и хич не ги е грижа кой стои на пътя им. Просто им е все едно.
— А защо трябва да ходиш в ЦРУ? Те могат ли да те предпазят? Искам да кажа, нас…
— Опитвам се да разбера какво представляват онези.
— Но ФБР нали знае?
— Искам сам да видя информацията. Справих се много добре, когато работих там — обясни Джек. — Дори ме поканиха да… е, да започна постоянна работа там. Отказах им.
— Никога не си ми казвал тези неща — нацупи се Кати.
— Сега знаеш. — Джек продължи да говори още няколко минути и обясни какво му е казал Шоу. Кати трябва да внимава, когато отива с колата на работа и когато се връща. Най-после тя отново започнала се усмихва. Караше едно шестцилиндрово порше 911 — истинска бомба. Съпругът й винаги се чудеше как не я глобяват за превишена скорост. Може би защото външният й вид беше приятен за окото, а и вероятно винаги показваше картата си от болницата „Хопкинс“ и обясняваше, че бърза за спешна операция. Както и да е, тя караше кола, която можеше да вдига повече от 195 километра в час и имаше маневреността на заек. Карала е поршета от шестнадесетия си рожден ден и Джек признаваше, че тя знае как да накара малката кола да литне по тесните провинциални пътища — достатъчно бързо, за да го принуди да се държи здраво. Райън си помисли, че вероятно това с по-добра защита, отколкото да носи пистолет.
— Значи смяташ, че няма да забравиш да правиш това нещо?
— Наистина ли трябва?
— Съжалявам, че натиках всички ни в тази бъркотия. Не съм знаел, изобщо не съм знаел, че може да стане така. Може би просто трябваше да не се намесвам.