Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
Беше още по-страховит, отколкото на снимката — същински кошмар. Изпълзял наполовина от водата и омотан във водорасли, той беше захапал роклята на Одил и целият се бе надвесил над нея.
Моментално скочих, запънах пети в пода и я задърпах в обратна посока. В резултат на това Одил увисна във въздуха. Викаше за помощ, но, както със задоволство споменах по-горе, наоколо нямаше жива душа, а ръката ми не беше достатъчно дълга, за да докопам телефона.
Бях отслабнал, откакто Едит ме напусна. Двата или трите килограма, от които ме бе лишило отчаянието, сега рискуваха да се окажат фатални. Най-лошото бе, че дърпах с всички сили, че дори ръмжах и кривях лице от усилие, докато звярът като че ли запазваше пълно спокойствие и приемаше намесата ми като шега.
Нямах представа кой ми го бе изпратил, но да се опитат да ми отнемат тази жена бе най-мръсният номер, който можеха да ми изиграят, особено в моето положение. Бог ми е свидетел, че не бях кроил предварително планове, за да я вкарам в леглото си. Че не бях имал вземане-даване с жена, откакто Едит ме изгони, че дори бях стоял на разстояние от тях и не съжалявах за това, ни най-малко, и че пак бих постъпил така, ако трябваше да започна отново. Но нека сега не ме лишават от тази жена, защото не бих го понесъл, нека си приберат това дяволско изчадие, тъй като не заслужавах да ме измъчват по такъв жесток начин.
Но молитвите ми останаха без отговор. Не чух дори един изстрел. Имах чувството, че влечугото ме гледа злобно, сякаш с отвличането на Одил искаше да навреди преди всичко на мен. От време на време опашката му се показваше и той блъскаше с нея по повърхността на водата, явно за да ме уплаши. Идеше ми да се нахвърля върху него с голи ръце, толкова бях бесен. Одил дърпаше роклята си и стенеше. За щастие междувременно беше успяла да стъпи на пода от двете страни на животното и да присъедини усилията си към моите.
Но положението почти не се промени. На възбудата ни той противопоставяше зловеща и самоуверена инертност. Според мен просто изчакваше да капнем, тъй че гледах да пестя силите си. Направо ми се повдигаше. Ако продължаваше така, Одил щеше да се разкъса надве. Сигурен бях, че той би се задоволил и с половината, но аз я исках цялата.
Водехме борба вече най-малко минута. Роклята й се оказа невероятно здрава. Размишлявах усилено върху всички възможни начини да скъсаме проклетото парче плат и разрешаването на този проблем ме караше да се потя не по-малко от физическите усилия. Бях обсебен от тази идея, мислех само за нарязване, късане, насичане, изгаряне или изгризване, но с това си и оставах. Намирах се в безизходица… Когато изведнъж ме озари просветление.
— По дяволите! Издърпай ръцете си от ръкавите! — почти изцвилих в ухото на Одил.
Вече бях успял да установя, че не е от жените, които от страх се парализират или оглушават, което би усложнило задачата. Известно време се мятахме насам-натам, за да доведем операцията до успешен край, без при това да изпускаме звяра от очи. Явно целта на гърченията ни му убягваше. Всъщност той не бе нищо повече от комбинация на мускули с атрофирано мозъче, тъпо и ограничено животно, което изведнъж установява, че животът го е прекарал отначало докрай и че глупостта се заплаща скъпо и прескъпо. Всичко си има цена. Иначе би било прекалено лесно. Ще трябва да се дава сметка за всичко скрито, за всяка постъпка, независимо дали е добра или лоша.
Междувременно успях да измъкна Одил от роклята. И докато минаваше зад мен, сграбчих стола и го вдигнах над главата си.
— Защо се отказа? — попита тя по-късно.
Искаше да знае защо не бях стоварил стола върху главата на алигатора. Преди малко пак ме беше погледнала въпросително, но тогава бе най-малко време за приказки. Бяхме все още под въздействие на преживяното, потни и треперещи, и не виждах нищо друго освен голото й тяло, чиято ослепителна белота тлееше в здрача. Държах свитите й на топка пликчета в ръката си, докато я обладавах прав до стената. До болка ги стисках през цялото време на близостта ни.
После се пренесохме в леглото. Там също не обелихме дума за това. Но сега явно беше твърдо решена да си изясни въпроса.
Отвърнах, че нямам представа защо съм постъпил така, може би просто съм искал да запазя силите си.
— Обичам добрите хора — заяви тя.
— Аз също. Дори съм срещал двама-трима.
Запалихме цигара. Бях придърпал един чаршаф отгоре ни, за да сменим малко темата, но тя продължаваше да ме възбужда с крак, макар и без особен резултат. Вече не бях на двайсет години и трябваше да прояви търпение.