Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1». Краткое содержание книги:
Богатият индустриалец Хенрик Вангер предлага на Микаел Блумквист едногодишен договор срещу огромен хонорар, ако успее да разгадае мистерията с изчезването на любимата му племенница Хариет. Микаел Блумквист е разследващ журналист, разкрил ред скандални случаи и несправедливо осъден за клевета заради написана от него изобличителна статия срещу могъщ шведски финансов магнат. Заедно със суперхакера Лисбет Саландер — млада, кльощава, татуирана и регистрирана като психопатка, сега работеща в детективска агенция, попадат в кръговрат от динамични събития и драматични изпитания, в свят на семейна омраза и финансови скандали, в който бродят убийци-психопати.
Трилогията с 12 милиона читатели разказва за един действителен свят на аморални финансови сфери, на екстремистки заговори и на изкривено правосъдие.
ЕРИКА ИЗКЛЮЧИ ТЕЛЕВИЗОРА и видеото със сърдито изражение на лицето, след като първо бе изгледала своето интервю, а после – и това на Хенрик Вангер. Тя погледна часовника, беше три без петнайсет. После потисна импулса си да се обади на Микаел. Той бе в затвора и едва ли имаше мобилен телефон в килията си. Тя се бе прибрала толкова късно в къщата в Салтшьобаден, че съпругът ѝ бе заспал. Ерика стана и отиде до бара. Сипа си доста голямо количество уиски от марката „Аберлур“, тя пиеше алкохол един-два пъти годишно. После седна до прозореца и се загледа към езерото и фара на входа на пролива Скурусунд.
С Микаел бяха провели доста разгорещена дискусия, когато останаха насаме след договорката с Хенрик Вангер. През годините често се бяха карали за позицията, от която да изхождат при писането на статиите, за дизайна, за достоверността на източниците и за хиляди други проблеми, свързани с издаването на един вестник. Но кавгата в къщата за гости на Хенрик Вангер бе засегнала някои по-особени принципи и тя не се бе чувствала в свои води.
– Не знам какво ще правя сега – бе ѝ казал Микаел. – Хенрик Вангер ме нае да напиша автобиографията му. До този момент можех да си взема багажа и да си тръгна в мига, в който ме накара да напиша някоя лъжа или се опита да ме принуди да изкривя истината. Сега обаче той е акционер в нашия вестник и единственият човек, който има достатъчно финанси, за да спаси вестника. Изведнъж обаче се оказва, че седя на два стола едновременно и съм поставен в ситуация, която противоречи на професионалната ми етика.
– Имаш ли по-добра идея? – бе отвърнала Ерика. – Сега е моментът да я споделиш, преди договорът да е окончателно оформен и подписан.
– Рики, Вангер ни използва за личната си вендета с Ханс-Ерик Венерстрьом.
– So what[87]? Ако някой враждува с Венерстрьом, то това сме ние.
Микаел ѝ бе обърнал гръб и ядосано беше запалил цигара.
Те бяха спорили дълго, докато накрая Ерика не бе отишла в спалнята му, не се бе съблякла и не се бе мушнала в леглото. Тя се бе престорила на заспала, когато Микаел си легна два часа по-късно.
Тази вечер един репортер от „Дагенс Нюхетер“ ѝ бе задал същия въпрос.
– Как ще успее „Милениум“ сега да докаже достатъчно категорично, че продължава да бъде независима медия?
– Какво имате предвид?
Репортерът бе вдигнал вежди. Той явно смяташе, че въпросът бе достатъчно ясен, но въпреки това поясни.
– Основната задача на „Милениум“ е да разследва предприятия. Как би могъл вестникът да убеди обществеността, че концернът „Вангер“ не прави изключение?
Ерика го бе погледнала изумено, сякаш въпросът бе напълно неочакван.
– Нима твърдите, че доверието в „Милениум“ ще отслабне само защото един известен богат бизнесмен влиза в играта?
– Да, за всички е повече от очевидно, че вие едва ли ще можете да разследвате обективно концерна „Вангер“.
– Това правило да не би да важи само за „Милениум“?
– Моля?
– Искам да кажа, че вие работите за вестник, който е притежание на могъщи икономически кръгове. Означава ли това, че всеки издаван от концерна „Бониеш“ ежедневник не публикува достоверна информация? „Афтонбладет“ е притежание на голяма норвежка компания, която на свой ред е един от важните играчи в областта на компютърната техника и комуникациите. Означава ли това, че „Афтонбладет“ не публикува обективни статии за електронната индустрия? „Метро“ е притежание на концерна „Стенбек“. Нима твърдите, че нито един от вестниците, подкрепяни от могъщи икономически кръгове, не може да бъде смятан за обективен и независим?
– Не, разбира се, че не.
– На какво основание тогава намеквате, че доверието към „Милениум“ ще намалее, защото сме се сдобили с нов спонсор?
Репортерът бе махнал с ръка.
– Окей, оттеглям въпроса си.
– Не, няма нужда. Искам да публикувате точните ми думи. Освен това можете да добавите, че ако „Дагенс Нюхетер“ обещае да следи по-внимателно концерна „Вангер“, то ние ще направим същото с „Бониеш“.
Но това наистина бе етична дилема.
Микаел работеше за Хенрик Вангер, който, от своя страна, можеше да унищожи „Милениум“ само като щракне с пръсти. Какво щеше да се случи, ако Микаел и Хенрик Вангер се скараха за нещо?
Но имаше нещо още по-важно – на колко оценяваше тя самата обективността си и какво би я превърнало от независим редактор в корумпиран? Нито въпросите ѝ харесваха, нито отговорите.