Кървавото евангелие
- Автор: Роллинс Джеймс, Кантрелл Ребекка
- Серия: Орденът на Сангвинистите #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървавото евангелие». Краткое содержание книги:
Безмилостна атака срещу обекта ги принуждава да побягнат и да се впуснат в надпревара за онова, което някога е било пазено в саркофага в гробницата — книга, за която се говори, че е написана от ръката на самия Христос, и която пази тайните на Неговата божественост. Но врагът, който ги преследва, е необичаен — сила на древно зло, водено от невъобразимо амбициозен и коварен лидер.
Ерин и двамата ѝ спътници преминават през рушащи се гробници и великолепни църкви, за да се изправят срещу неприятел, съществуващ от хиляди години, още по времето, когато мерзки зверове са ловували в тъмнината на света до момента, когато Христос е направил чудодейното си предложение за спасяване на прокълнатите за вечни времена.
Емануел също го знаеше. Протегна ръка към бункера.
— Синко — разнесе се дрезгавият глас на Пиер от тъмното.
— Прощавам ти — прошепна Емануел.
Рун се надяваше, че Пиер е чул думите, и безмълвно се помоли за своя умиращ приятел.
После Емануел увисна, задържан прав единствено от жестоките стрели.
Зад камъка Надя избърса очи с опакото на дланта си. Подобно на Рун, тя трябваше да приеме, че Емануел е мъртъв, но в мъката се долавяше и мъничко радост. Той беше сполетян от най-почетния край за един сангвинист — смърт в битка.
Емануел беше освободил душата си.
Когато приключи с молитвата, Рун насочи цялото си внимание към единственото човешко сърце, биещо в гората. Сред стригоите имаше човешко същество, което разкриваше истината за нападателите им.
Белиал.
Но откъде бяха разбрали, че Рун е тук с групата си?
И колко се криеха в гората?
Зад него сърцата на Ерин и Джордан отекваха в бункера, където бяха останали заедно с Пиер. Те бяха в безопасност, поне за момента.
Рун посегна към бедрото си и взе манерката. Нуждаеше се от Христовата кръв, за да попълни изгубената току-що. Без нея нямаше да може да продължи да се сражава. Но с една глътка рискуваше да бъде запратен в миналото, безпомощен и уязвим.
Нямаше избор. Вдигна манерката и отпи.
Горещината се разля по него, даде му сили, прогони изгарянето на среброто с чистотата на Христовия огън. Периферното му зрение се обагри в алено.
Изкуплението заплашваше да го погълне.
Елизабет в полето. Елизабет до огъня. Яростта на Елизабет.
Стисна кръста на гърдите си, умолявайки болката да го задържи тук и сега. Светът се превърна в разбъркана смес от минало и настояще. Образи прелитаха пред очите му.
...дълга оголена шия.
...тухла, зазиждана в стена.
...младо момиче с малинено петно, крещящо безмълвно.
Не.
Мъчеше се да се съсредоточи върху гората, върху болката от кръста в изгорената му длан, върху звука на чупещи се клонки, когато стригоите се втурнаха от скривалищата си и се понесоха към бункера. Рискува да надникне зад ствола и хвърли толкова бърз поглед, че човешкото зрение не би могло да го улови.
Между шест и десет.
Не можеше да каже със сигурност.
Джордан и Ерин нямаха шанс срещу тях. Вдигна оръжието си с треперещи ръце.
Още образи го връхлетяха, напомняха му за неговия грях, лишаваха го от сили точно когато трябваше да бъде най-силен.
...пръски кръв върху бели чаршафи.
...бели женски гърди на лунна светлина.
...усмивка, ярка като слънцето.
Прицели се през призрачните картини от миналото и стреля, улучвайки двама стригои отдясно, всеки точно в коляното, като ги повали и забави, ако не друго.
Надя свали други двама отляво.
Зад него автоматът на Джордан затрещя, когато войникът откри огън от входа на бункера. Чу по-високото пук-пук-пук на пистолета на Ерин.
Първата вълна стригои се пръсна настрани, опитваше се да им излезе странично. Зад тях прииждаха още. Рун преброи дузина, четирима от които ранени, но не тежко. Един беше по-стар от Рун; другите бяха младежи, но това не ги правеше по-малко опасни.
Спомените продължаваха да го връхлитат, този път по-плътни, завличаха го назад в миналото и го пускаха отново.
...пращящ огън, тих женски глас чете Чосър, като се запъва на средновековния английски и се смее толкова, колкото и чете.
...завъртяна рокля на лунна светлина, фигура, танцуваща сама под звездите на балкон, музика от отворен прозорец.
...бледа гола плът, така рязко открояваща се на аления фон на локвата кръв; единственият звук — собственото му задъхано пъшкане.
„Моля те, Господи, не... не това...“
Стрела одраска бузата му и го върна рязко в настоящето, като отцепи кора от дървото и се заби в пръстта зад него.
Дръпна се зад ствола. Никой от групата му нямаше да оцелее на открито, особено когато самият той беше в такова състояние.
Бяха твърде уязвими.
— Отведи ги навътре! — изпъшка той и махна на Надя, която беше по-близо до входа на бункера. — Аз ще ги задържа...
— Стой! — извика един толкова познат глас, че Рун отново сграбчи кръста, без да е сигурен дали се намира в миналото или в настоящето.
Заслуша се, но в гората цареше мъртва тишина.
Дори стригоите бяха замръзнали на място — но тъй като слънцето беше на път да изгрее, те нямаше да чакат дълго. Щяха всеки момент да се втурнат напред и да ги прегазят.
Напрегна слух, като се питаше дали не си е въобразил гласа, дали някакъв фрагмент ог спомените му не е оживял.
И тогава го чу отново.
— Рун Корза!
Акцентът, ритъмът, дори гневът в този глас му бяха познати. Помъчи се да остане в настоящето, но изричането на името му го призова в миналото.