Кървавото евангелие
- Автор: Роллинс Джеймс, Кантрелл Ребекка
- Серия: Орденът на Сангвинистите #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървавото евангелие». Краткое содержание книги:
Безмилостна атака срещу обекта ги принуждава да побягнат и да се впуснат в надпревара за онова, което някога е било пазено в саркофага в гробницата — книга, за която се говори, че е написана от ръката на самия Христос, и която пази тайните на Неговата божественост. Но врагът, който ги преследва, е необичаен — сила на древно зло, водено от невъобразимо амбициозен и коварен лидер.
Ерин и двамата ѝ спътници преминават през рушащи се гробници и великолепни църкви, за да се изправят срещу неприятел, съществуващ от хиляди години, още по времето, когато мерзки зверове са ловували в тъмнината на света до момента, когато Христос е направил чудодейното си предложение за спасяване на прокълнатите за вечни времена.
Стригоите бяха престанали да блъскат. Тишината не се харесваше на Джордан и явно същото се отнасяше и за Надя.
Тя стана и помъкна Рун на рамо.
Ерин застана до нея.
— Какво ще правим? Ще опитаме водния изход ли?
— Това е единственият ни шанс — каза Надя и посочи със свободната си ръка. — Трябва да стигнем до слънчева светлина.
Затичаха се презглава. Джордан носеше Пиер като пожарникар, но Надя го изпревари. Стигнаха пресечката на тунелите, когато зад тях се разнесе гръмовен тътен.
Взривът разтърси Джордан и той се приведе. Врагът беше заложил заряди при вратата.
Без да забавя крачка, Джордан се обърна да види къде е Ерин. Беше зад него, прекалено далеч. Откъм взривения вход се чу ръмжене.
Чудовищата бяха вътре — и бяха бесни.
39.
Томи се размърда в новото си легло, като се мъчеше да се намести по-удобно. Нямаше представа къде се намира и кое време е, но май не беше в друга болница. Огледа новия си дом, който по-скоро изглеждаше така, както би трябвало да изглежда един затвор.
Засега пропъди смущаващата мисъл.
Ала трябваше да признае, че кутията в главата му се препълваше все повече и повече.
Рано или късно трябваше да извади нещо от нея.
Огледа се. Стените бяха боядисани в сребристо, прозорци нямаше, но в стаята бяха монтирани три различни вида игрови конзоли и плоскоекранен телевизор със сателитна връзка и американски програми.
Срещу леглото му беше вратата на банята, заредена с познати марки сапун и шампоан. Друга врата се отваряше към коридор, но Томи бе в безсъзнание, когато го докараха, така че не знаеше накъде води той.
Някакви безлики доктори явно бяха наместили костите му, бяха го закърпили и напомпали с обезболяващи. Все още усещаше устата си като пълна с памук и никакви количества вода не можеха да премахнат това чувство. Вратът му обаче вече бе излекуван и костите също зарастваха бързо. Каквото и да се бе случило в Масада, то ускоряваше възстановяването му и го лекуваше от много повече неща, отколкото само от рак.
Откакто се беше събудил, му носеха храна всеки път, когато поискваше — бургери, пържени картофи, пица, сладолед и зърнена закуска „Епъл Джак“. Томи имаше изненадващ апетит. Направо не можеше да спре да яде; по всяка вероятност тялото му се нуждаеше от храна, за да се излекува.
Никой не му казваше къде е и защо е тук.
Прекара цял час в плач, но като че ли на никого не му пукаше и той най-сетне осъзна колко безполезни са сълзите и насочи вниманието си към по-практични мисли — как да избяга.
Засега нямаше никакъв сносен план. Стените бяха от бетон, а вероятно някъде в стаята имаше и камера. Пазачите пъхаха храната му през процеп във вратата, водеща към коридора.
Неочаквано въпросната врата се отвори.
Томи се надигна. Още не можеше да стои стабилно на краката си.
В стаята влезе позната фигура, от която по гърба на Томи полазиха ледени тръпки. Беше момчето, което го бе отвлякло от болницата. Странното хлапе приближи, метна се на леглото и се разположи до Томи, сякаш двамата бяха първи приятелчета.
Този път носеше сива копринена риза и сиви, скъпи на вид панталони.
Определено не се обличаше като нормално хлапе.
— Здравей. — Томи обърна лице към него и подаде ръка, без да знае какво друго да стори. — Аз съм Томи.
— Знам кой си. — Акцентът на момчето бе странен и скован.
Въпреки това пое ръката на Томи и се здрависа енергично и някак официално. Имаше най-студените ръце, които Томи бе докосвал някога. Да не би да са го откарали някъде отвъд Арктическия кръг?
Момчето пусна ръката му.
— Сега сме приятели, нали? Значи можеш да ме наричаш Альоша.
„Приятелите не се опитват да убиват приятелите си.“
Томи обаче запази тази мисъл за себе си и зададе по-важен въпрос.
— Къде се намирам?
— Някъде другаде ли искаш да бъдеш?
— Където и да е — призна Томи. — Имам чувството, че съм в затвор.
Момчето завъртя масивния златен пръстен на белия си пръст.
— За клетка тази може да се нарече позлатена, нали?
Томи не си направи труда да обяснява, че не желае да бъде в никаква клетка, била тя позлатена или не, но не искаше да обиди хлапето, нито пък да го прогони с грубостта си. Честно казано, Томи вече не искаше да остава сам. В момента предпочиташе компанията дори на това странно момче, особено ако можеше да научи нещо от него.
— Когато бях на твоята възраст, живеех в една от най-позлатените клетки на света. — Меките сиви очи на хлапето огледаха стаята. — Но после бях освободен, също като теб.
— Не бих нарекъл това свобода. — Томи посочи стаята.