Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
Ако не беше лекият ветрец, навярно бихме заседнали в плитчините, но всичко потръгна и гребците свикнаха скоро с новия кораб. Съдът увеличи скоростта си.
Химера остана далече зад нас. Мъката ми беше толкова голяма, че сълзи потекоха от очите ми. Струваше ми се, че не оплаквам само града, а и своята слабост. Когато Дионисий ме помоли да призова вятъра, аз разбрах какво беше имал предвид Ларс Алсир, когато беше казал на Арсиное, че съм се обвързал със земята. Тази жена ме теглеше към земята и всяваше смут в мислите ми, като ме караше да мисля за неща, които не ме засягаха. Молбата на Дионисий беше предизвикала странно чувство в тялото ми, като че ли на врата ми тежеше олово. Това можеше да означава само едно: че силите са ме напуснали.
Като забеляза, че не му отговарям, а само въздишам тежко, Дионисий ме потупа по рамото и каза:
— Не се напъвай напразно. Нека хората ми да се потрудят малко с веслата, за да привикнат на новия кораб и да разберат как се носи той по вълните. Иначе може да стане така, че при първия по-силен вятър да останем без мачти и да се обърнем.
— Накъде плаваме? — попитах аз.
— Нека Посейдон реши това — спокойно отговори Дионисий. — Но все пак няма да е лошо да видиш дали не е ръждясал мечът ти в ножницата през дългата ленива зима. Защото първата ни работа ще бъде да се отбием при двата картагенски кораба, скрити наблизо, които изобщо не очакват посещение от нас. Плавал съм и по-рано тук и бреговите знаци са ми познати, затова мога да отгатна горе-долу къде са скрили корабите си картагенските военачалници, ако, разбира се, са опитни мореходци. Не ги ли открия до изгрев-слънце, да не ми е името Дионисий!
— А аз мислех, че искаш час по-скоро да се озовеш в открито море, за да не се срещаш с тях! — удивих се аз. — Та нали заповяда да залеят с вода кладата, която трябваше да бъде запалена като знак за картагенците. По изгрев-слънце ще бъдем вече далече, извън видимостта на неприятеля…
— … който неотстъпно ще ни следва като хрътка — прекъсна ме Дионисий. — Нима не разбираш, че с два кораба те нямат да посмеят да влязат в бой с нас, а ще се опитат да ни привлекат направо в обятията на бойната флота на Картаген, която вече е на поход. Защо да не се възползвам от случая? Хората ми са си отпочинали и им е необходима победа, за да забравят мъката си по изоставените химерийки. Но ако не искаш да се биеш, Турмс, слизай долу и лягай до Арсиное.
Продължавахме да напредваме на гребла, като не се отдалечавахме прекалено много от брега. Усещах под нозете си клатушкащия се кораб и страхът ми нарастваше, докато не доби панически размери. Не знаех нищо за морските течения и за силата на приливите и отливите, не умеех да отгатвам времето по облаците, както Дионисий, а и вятърът не ми се подчиняваше вече. Отново се бях превърнал в прах и тленна плът. Не ми се вярваше, че някога съм бил благословен от мълнията. Всичко, което се случваше, беше само сляпа игра на случайността. Изобщо не ме радваше мисълта за Арсиное, която се намираше в безопасност под палубата — мислех единствено колко много тревоги ми беше донесъл съвместният живот с нея.
Отидох до ограждението на кораба, при въжената стълба, надвесих се над водата и веднага повърнах от мъка и страх. След известно време почувствах облекчение.
Това кратко плаване под командването на Дионисий през тази пролетна нощ като че ли беше по-убедително доказателство за познанията му в морските дела, отколкото цялото ни плаване досега и спасяването на трите ни кораба от бурите и всички други премеждия, макар тогава да не го разбирах. По изгрев-слънце трите ни кораба навлязоха в някакъв залив и веднага след това чухме звън на бронзови финикийски гонгове и бойния сигнал на финикийски рогове. Картагенската стража, която не беше мигнала цяла нощ, гледаше с изумление как се приближаваме заплашително към тях — по средата най-големият нов кораб, а от двете страни като верни кучета на богинята на смъртта — двата петдесетвеслени съда. Макар и опитни моряци, картагенците едва-едва успяха да пуснат корабите си на вода и да вдигнат хората си на тревога. При застрашителния ни вид те бяха готови да отстъпят в бяг, но в паниката се получиха противоречиви команди и в края на краищата те тръгнаха да ни посрещнат.