Нишката на покварата

— Какво правихте? — попита.

Реки се замисли дали да не каже нещо гръмко и импозантно, ала куражът му изневери.

— Мислех — рече и се изчерви, като чу как прозвуча.

— Да, Есзел ми каза, че сте мислител — усмихна се жената, обезоръжавайки го напълно. — Възхищавам ви се. Напоследък толкова малко мъже са способни на това.

— Познавате Есзел? — попита младежът и несъзнателно прокара пръсти през косата си. После доброто му възпитание надделя и той попита:

— Ще седнете ли? Да накарам ли прислугата да донесе нещо за пиене?

Тя погледна към масата, където върху сребърен поднос се виждаше кана от лач, заобиколена от няколко изящни бокала от стъкло и сребро.

— Вече имате вино — каза. — Искате ли да го споделим?

Реки усети как отново поруменява. На масата винаги имаше нещо за пиене — това бе част от задължителния етикет при гостуването на високопоставени лица. Слугите периодично сменяха каната, за да бъде виното студено, дори и когато не го беше докосвал. Братът на Лараня се дразнеше от това, ала си мислеше, че навярно би било проява на грубост, ако им забранеше да го правят. В крайна сметка бе привикнал до такава степен с дискретните им посещения, че изобщо бе забравил, че има какво да предложи на своята гостенка.

— Разбира се — измънка.

Тя се разположи на едното диванче, сгъвайки крака под себе си. Реки седна отсреща й. Присъствието на тази жена му действаше притесняващо.

— Да налея ли? — попита непознатата.

Младежът махна утвърдително с ръка; не смееше да се довери на езика си.

Красавицата отново се усмихна и вдигна каната.

— Изглеждате ми нервен, Реки — рече.

— Толкова ли си личи? — вдигна поглед младежът.

— О, да — отвърна жената, докато му подаваше бокала с кехлибарената течност. — Ала точно затова Йору ни е дал виното. За да заглаждаме с него грапавините на някои мигове.

— Тогава по-добре ми дайте цялата кана — каза братът на Императрицата и за негова радост събеседничката му се засмя.

— Мисля, че една чаша от време на време ще е достатъчна — каза непознатата и отпи от виното си, поглеждайки го съблазнително.

Последвалата пауза сякаш се проточи безкрайно и Реки се почувства задължен да я запълни с нещо.

— Споменахте, че познавате Есзел… — започна той.

Тя се облегна назад на дивана.

— Малко. Познавам много хора. — Гостенката му никак не го улесняваше; дори напротив — сякаш й харесваше да наблюдава смущението му. Само близостта й караше слабините му да се втвърдяват и той трябваше да се престори, че уж пооправя дрехата си, за да се увери, че това не си личи.

— Защо дойдохте да ме видите? — попита дрезгаво, след което осъзна колко директен бе въпроса му и отпи глътка вино, за да прикрие притеснението си.