Warcross

— Госпожице Чен — казва сестрата, щом отново влиза. — Имате още един посетител.

С Рошан и Хами отново се споглеждаме многозначително. После те стават и тръгват да излизат. Щом напускат, сестрата отваря вратата по-широко, за да въведе новия ми посетител.

Хидео нахлува с широка крачка, лицето му е маска на мрака и тревогата. Впива поглед в очите ми и чертите му се поотпускат с облекчение.

— Свестила си се — казва той и присяда отстрани на леглото ми.

— Не можеш! — заявявам и посочвам телевизора. Мислите ми продължават да се вихрят. — Изтегляш ме? Сериозно? Защо не ми каза?

— А по-добре да оставя и двама ви в играта и да рискувам живота на всички ли? — отвръща Хидео. — Не знаехме колко време ще мине, докато дойдеш в съзнание. Трябваше да взема решение. — Очите му са потъмнели от гняв, макар че този гняв е насочен навътре. Изражението му ми напомня как изглеждаше, когато говореше за брат си.

— Нали нямаше да клекнеш пред заплахата?

— Това беше преди Нула да заплаши теб и останалите играчи.

— А как изтеглянето ми от турнирите ще възпре Нула да осъществи плановете си по време на финалния мач?

— Няма да го възпре. — Челюстта на Хидео се стяга. — Но бих предпочел да не те виждам замесена в това. Единствената причина да те включа в игрите, беше да имаш по-добър достъп до информация, но смятам, че може би си събрала всичко, което е по възможностите ти като официален член на отбора. — Той въздъхва. — Аз съм виновен. Трябваше да те отстраня много по-отдавна.

Мисълта да изоставя отбора си и да саботирам шансовете им за победа… Затварям очи и свеждам глава. Дишай.

— Чух, че Рен говори с полицията.

— Да, полицията го арестува и го разпитват.

Започвам да клатя глава.

— Нищо няма да измъкнеш от него така. Арестът му само ще предупреди Нула, че си го погнал, и той ще потули действията си още по-надълбоко. Стига, Хидео! Следващия път, когато отида на мач, спонсориран в Тъмния свят, няма да имам…

— Няма да ходиш! — прекъсва ме Хидео. Погледът му се взира в мен изпитателно, тъмен и решителен. — Освобождавам те от заданието.

Примигвам.

— Уволняваш ме?

— Възнаграждението ще ти бъде изплатено — отвръща той. Защо звучи така сдържано? Напрежението го кара да се държи студено, дори враждебно.

Завива ми се свят. Но… за всеки проблем си има решение. Аз още не съм намерила решението… Не мога да си тръгна сега.

— Не е заради възнаграждението — казвам.

— Ти си го заслужи. Парите вече са в сметката ти.

Десетте милиона. Поклащам глава отвратена.

— Трябва да престанеш с това! Защо винаги си мислиш, че можеш просто да подхвърлиш пари на хората и да ги накараш да правят каквото ти поискаш?

— Защото ти дойде тук само по тази причина — казва Хидео отсечено. — Давам ти това, което искаше.

— Какво, по дяволите, знаеш ти за моите желания? — Гласът ми се надига, усещам паренето по бузите си. В мислите ми просветва образът на баща ми — а после и моят собствен, свила съм се на кълбо на леглото си в детския дом и се мъча да изнамеря причина да живея. Всичките ми светове на паметта ги няма вече, изтрити са, Нула ми ги отне. Не мога да се върна към спомените си за баща ми, ако поискам. — Мислиш си, че съм дошла тук само за пари? Че можеш да оправиш всичко, като ми напишеш чек?