Warcross

Вдишвам дълбоко. Сега всичко ми е на върха на езика, готово да се изсипе навън — но прехапвам езика си тъкмо навреме. Рен е още тук, още е сред нас. Нула ме заплаши. Не си струва да подлагам останалите на риск. Изругавам под носа си и ставам.

— Съжалявам! — тросвам се отново.

Хами обляга лакти на коленете си, замислена.

— Има и друго, което криеш от нас — казва тя най-накрая. — И не разбирам защо.

— Какво не ни казваш, Емс? — пита Ашър. Сега гласът му е съвсем тих.

Аз само го поглеждам в очите.

— Имам си причини.

В погледа на Рошан трепва нещо като съчувствие. Всички се взират в мен мълчаливо. Крайчето на устната на Рен пак трепва нагоре, толкова незабележимо, че никой друг не вижда, и погледът му става убийствен. Отвръщам на погледа му, отказвам да му доставя удоволствието да ме сплаши. После се врътвам и тръгвам обратно към стаята си. Ашър ме извиква по име, но не се обръщам.

— По-кротко, Емика.

Гласът отеква в ушите ми. Замръзвам на място.

Там, пред виртуалното ми полезрение, се възправя Нула — застанал е в края на коридора към втория етаж, силуетът му е затворен в черна броня, а непрозрачният му шлем — извърнат към мен. Щом го зървам, устата ми пресъхва.

— Предупредих те — казва той.

— Какво правиш тук? — проронвам пресипнало.

Чувам гласа на Хами, която е тръгнала след мен.

— Еми — казва тя. — На кого говориш?

Нула само се взира спокойно в мен.

— Май не е зле да си провериш спомените.

Световете на паметта ми.

Внезапно сърцето ми спира да бие. Въвеждам бързо команда и отварям прозорец, за да потърся световете на паметта си — всички внимателно подредени по категории късчета от баща ми, към които толкова често се връщам. Не! Моля те! И когато те се появяват, се вцепенявам.

Празни са. „Нов свят на паметта“ е изписано над тях като опция.

Разтрепервам се. Невъзможно! Сложила съм им всякакви защитни обвивки, заровила съм ги дълбоко в профилите си, та никога нищо да не им се случи, защитила съм ги в облака, клонирала съм ги многократно от прекалена предпазливост. Сега търся трескаво клонираните версии. Ала и тях ги няма. Татко, който си тананика весело над масата ни за хранене, докато реже платове. Татко, с когото изработваме ръчно коледни украшения. Татко ми показва как смесва бои. С татко хапваме печени карамелизирани фъстъци в Сентръл Парк, обикаляме из музейни зали, празнуваме рождения ми ден.

Нула ги е изтрил всичките.

Мълча стъписано, олюлявам се от болката.

— Не ми се пречкай и може и да ти ги върна. Продължиш ли, това ще е само началото.

Пръстите на ръцете ми се свиват здраво в юмруци. Гневът ми се изостря като нож и погледът ми се забива в бронирания силует пред мен. Чак след миг усещам, че сълзи замъгляват зрението ми.

Зад гърба ми Хами най-сетне стига до мен.