Тайната на забранената книга [bg]

Връщах се в съзнание няколко пъти по време на полета ни.

Достатъчно за дълго първия път, за да осъзная, че не съм умряла, което намирах за удивително. Последния път, когато бях видяла Малусѐ да забива някого в стена, мъжът беше много по-едър от мен и беше умрял на мига, кървейки от множество отверстия.

Сигурно съм промърморила нещо за този ефект, защото гърдите на Баронс избоботиха под ухото ми.

— Копието му направи нещо, госпожице Лейн. Не съм сигурен какво или защо, но го забави.

Следващия път, когато се върнах в съзнание, той каза:

— Можеш ли да обвиеш ръка около врата ми и да се държиш?

Отговорът беше да, едната. Другата не мърдаше. Висеше отпуснато от рамото ми.

Той можеше да тича. Бяхме в каналите, можех да позная по плясъка на ботушите му и по миризмата. Надявах се, че не се залъгвах с оптимизъм, но не чувах звук от преследване. Бяхме ли ги изгубили? Всички тях?

— Те не познават подземията като мен — каза той. — Никой не ги познава.

Колко странно! Бях станала кречетало и дори не го знаех, дърдорейки въпрос след въпрос, въпреки болките ми. Или той четеше мислите ми?

— Не чета мисли, госпожице Лейн — каза той. — Ти мислиш с цялото си лице понякога. Трябва да поработиш върху това.

— Не трябва ли да ида в болница — попитах зашеметено, когато се събудих третия път. Бях отново в леглото, в дадената ми за временно ползване спалня в „Книги и дреболии Баронс“. Трябва да съм била в безсъзнание известно време. — Мисля, че имам счупени кости.

— Лявата ти ръка, две ребра и няколко пръста. Цялата си натъртена. Имаше късмет. — Той притисна студен компрес върху бузата ми и аз вдишах рязко от болка. — Поне скулата ти не се е надробила, когато те удари. Боях се, че е. Изглеждаш почти като нова, госпожице Лейн.

— Болница? — опитах отново.

— Не могат да направят нищо за теб, което аз не съм направил, а ще ти задават въпроси, на които не можеш да отговориш. Ще обвинят мен, ако те заведа в това състояние и ако не говориш. Вече нагласих ръката и пръстите ти — каза той. Ребрата ще заздравеят. Лицето ти ще изглежда… ами… да. Ще се оправиш с времето, госпожице Лейн.

Това звучеше злокобно.

— Огледало? — успях да произнеса слабо.

— Съжалявам! — каза той. — Нямам под ръка.

Опитах се да мръдна лявата си ръка, чудейки се кога и къде Баронс е добавил гипсиране към изглежда безкрайните си умения. Не беше. Ръката ми беше в шина, както и няколко от пръстите.

— Не трябва ли да се сложи гипс?

— Пръстите се оправят добре с шини. Счупването на ръката ти не е остро и ако те гипсирам, само ще оставим мускулите да атрофират. Трябва да се възстановиш бързо. В случай че не си забелязала, госпожице Лейн, имаме няколко неотложни проблема.

Взрях се замъглено към него през единственото си здраво око. Дясното беше подуто и напълно затворено от контузията на бузата ми. Беше ме нарекъл Мак в склада, когато Малусѐ ме удари. Въпреки съмненията ми за Баронс и тревогите ми какви уговорки имаше със сенките, той беше до мен, когато беше належащо. Беше тръгнал след мен. Беше спасил живота ми. Беше ме закърпил и ме беше пъхнал в леглото, и знаех, че ще се грижи за мен, докато отново съм цяла. При тези обстоятелства изглеждаше абсурдно да продължава да ме нарича госпожица Лейн и му го казах. Може би беше време да го наричам по друг начин, вместо Баронс.