Тайната на забранената книга [bg]

— Мило! — казах.

— Не се опитвам да съм мил. Казвам да не допускаш, че знаеш кой е убиецът на сестра ти, преди да имаш солидни доказателства или признание. Предположенията — каза той мрачно — могат да направят дори още по-лоши неща и на най-добрите на нас.

Бях на път да го попитам „какви?“, когато внезапно ми прилоша толкова, че не можех да говоря. В гърлото ми се плисна жлъчка без никакво предупреждение и някой внезапно заби нож в черепа ми — трийсетсантиметрово острие, което просто знаех, че трябва да стърчи от двете ми слепоочия.

Краката ми се подкосиха, забих се в масичката и съсипах и последния от ноктите си, докато се опитвах да се хвана. Щях да падна на земята и вероятно да счупя отново ръката си, ако Баронс не беше ме сграбчил. Мисля, че повърнах. Точно преди да припадна.

Когато се върнах в съзнание, лежах на лежанката, а Баронс се беше навел над мен със сковано изражение.

— Какво? — настоя той. — Какво стана току-що с теб, госпожице Лейн?

— О, боже! — казах немощно. Никога не бях усещала нещо такова преди и не исках повече никога да усетя. Това беше. Отивах си у дома. Край с отмъщението. Отказвам се. Предавах официалното си предупреждение за напускане като Шийте зрящ.

— Какво? — настоя той отново.

— Нне ммога да сспра да тртр-… — провлачих. „Треперя“ беше думата, която се опитвах да кажа, но зъбите ми тракаха твърде силно, за да мога да я произнеса. Кръвта беше лед във вените ми. Беше ми студено, толкова студено. Не допусках, че някога щях отново да се стопля.