Тайната на забранената книга [bg]

— Нямаше нищо друго в якето ти.

— Имаше! — протестирах.

Той поклати глава.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Огледах внимателно лицето му. Истината ли ми казваше? Бяха ли изпаднали, докато се биех? Или ги беше взел по някаква причина? С ужасяващо чувство осъзнах, че може би трябва просто да се върна на ЛаРу 1247, за да съм сигурна.

— Не знаех, че той е бил приятелят на сестра ми, Баронс — защитих се. — Тя също. Помниш ли съобщението? Каза, че той я е лъгал от самото начало. Че е бил един от тях, а тя не е разбрала навреме. Той я е измамил и предал — казах горчиво. — Ето, отговорих на твоя въпрос. Сега отговори на моя! Защо Сенките те оставят да вървиш из Мрачната зона?

Той не каза нищо дълго време, само намаза ноктите ми с топлак и почисти кожичките ми в мълчание. Беше по-добър от повечето маникюристки. Просто беше перфекционист. Точно щях да се откажа от надеждата да ми отговори, когато той каза:

— Ние имаме нашите… дарби, госпожице Лейн. Ти си Нул. Аз съм… други неща. Но определено не съм твой враг. И не съм в съюз със Сенките. Ще трябва просто да ми се довериш за това.

— Щеше да е много по-лесно да ти се доверя, ако просто беше отговорил на въпроса ми.

— Не знам защо питаш, във всеки случай. Бих могъл да те лъжа по един милион начини чак до неделя. Виж действията ми! Кой спаси живота ти?

— Да. Е, ОС детекторите не работят толкова добре мъртви, нали? — посочих.

— Справях се достатъчно добре и преди да се появиш, госпожице Лейн, и щях да продължа да се справям съвсем гладко без теб. Да, ти можеш да откриваш ОС, но честно, животът ми беше много по-малко усложнен, преди да нахлуеш в книжарницата ми. — Той въздъхна. — Проклятие, липсват ми онези дни!

— Съжалявам, че съм такова неудобство — отвърнах, — но моят живот също не беше точно купа с череши оттогава насам. — И двамата останахме смълчани за известно време, гледайки в нощта и отдадени на мислите си. — Е, поне сега знам кой е убил Алина — казах най-накрая.

Той ме изгледа остро.

— Чу ли нещо в онзи склад, което аз съм пропуснал, госпожице Лейн?

— Ами… уф! Гаджето й е лорд Господар, а тя не е знаела. Сигурно го е последвала някой ден и е открила кой и какво е, точно като мен. А той я е убил за това — беше толкова очевидно, че не можех да повярвам, че Баронс не можеше да го види сам.

Но той не го виждаше. По цялото му лице беше изписан скептицизъм.

— Какво? — попитах. — Пропускам ли нещо? Да не казваш, че не трябва да тръгвам след него?

— О, ние определено трябва да тръгнем след него — каза Баронс. — Забележи „ние“ в това изречение, госпожице Лейн! Тръгни още веднъж съвсем сама след нещо голямо и лошо и аз ще те нараня по-зле, отколкото чудовищата. Искам лорд Господар мъртъв дори само по една причина — не желая повече скапани, проклети Ънсийли в моя град. Но ако има нещо, което съм научил в живота, то е следното: не трябва да допускаш на разни, без да имаш доказателства — това те прави задник.