Тайната на забранената книга [bg]

— О!

— Какво си ти? — хвърлих въпроса върху него като кофа ледена вода.

— Не схващам — каза той с едно от онези елегантни галски свивания на раменете.

— Ти скочи от десет метра в онзи склад. Трябваше да си счупил нещо. Трябваше да си счупил две неща — като например краката. Какво си ти?

Последва още едно свиване на рамене.

— Мъж с въже?

— Ха-ха! Не видях въже.

— Не мога да ти помогна. — Погледът му беше сух, отегчен и достатъчен, за да ме накара да се съмнявам в това, което бях видяла. Все пак, по това време бях доста замаяна. Не можех със сигурност да гарантирам, че не е имало някой от онези усъвършенствани кабели, които крадците винаги използват във филмите. Опитах нова тактика.

— Ти хвърли Малусѐ така, че той прелетя през помещението. Заби се в палетите, после в товарача.

— Аз съм силен, госпожице Лейн. Искаш ли да пипнеш мускулите ми? — Той показа зъби, но това не беше истинска усмивка и двамата го знаехме. Преди две седмици щеше да ме сплаши.

— Не ми пука колко си силен. Малусѐ е суперсилен. Той е вампир.

— Може би. Може би не. Последователите му мислят, че е мъртъв.

— О, щастлив ден! — казах пламенно. — Един по-малко!

Оставаха само около хиляда, по мои изчисления, но се боях, че може да съм много далеч от истината, че може сериозно да съм подценила врага.

— Недей още да празнуваш, госпожице Лейн! Не вярвай, че нещо е мъртво, докато не го изгориш, не разровиш пепелта му и не изчакаш ден или два, за да видиш дали нещо няма да се надигне от нея!

— Шегуваш се! Някои неща толкова ли са трудни за убиване?

— Някои неща, госпожице Лейн — каза той, започвайки втория пласт от маникюра ми, — е невъзможно да бъдат убити. Обаче не съм сигурен, че Малусѐ е един от тях. Това остава да бъде видяно.

Изстрелях следващия си въпрос към него.

— Защо Сенките те оставят да влизаш в Мрачната зона, Баронс?

Той боядиса целия ми показалец в розово. После с цялото си нахалство се взря в мен, сякаш аз го бях направила.

— Проклятие, Баронс! Изглеждаха добре, преди да направиш това! — издърпах ръката си. — Натопи едно топче памук в това! — бутнах шише лакочистител към него. Той го взе с твърд поглед.

— Шпионираш ли ме, госпожице Лейн?

— Чиста случайност, Баронс. Случи се така, че гледах през прозореца, когато ти изглежда правеше нещо нечестиво, което само ме кара да се чудя колко нечестиви неща правиш, когато не гледам през прозореца. Къде е „Майбахът“?

Мимолетна усмивка изви устните му. Бързата притежателна усмивка на мъж с нова играчка.

— На О’Баниън вече не му трябваше. Полицаите дори не виждат — как я наричаше? — Мрачната зона? Щеше да стои там цяла вечност. Щеше да бъде голяма загуба.