Сянката на бурята
- Автор: Дайер Дебра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Димитрова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Сянката на бурята». Краткое содержание книги:
Той знаеше някои неща за обсадата. Градът бил подложен на денонощен артилерийски обстрел за около месец. Населението живеело в пещерите по хълмовете, за да оцелее, запасите намалявали. Много били принудени да ядат коне, мулета и дори кучета, за да оцелеят. И Сабрина бе преживяла целия този ад.
— В началото останахме у едни приятели, но после обстрелът стана много жесток и трябваше да се преместим в пещера — три стаи, изкопани в склона на един хълм.
Той я погледна през рамо. Беше коленичила зад него точно като момиче, застанало, за да си каже молитвата, ръцете й бяха сключени до коленете, бял лен и дантели забулваха прекрасните й форми.
За момент тя издържа на погледа му, после сведе очи, сълзите й блеснаха на светлината. Искаше да й каже нещо, за да я успокои. Но знаеше, че това няма да заличи лютата рана в душата й.
Сабрина наведе глава, разпуснатите й коси се посипаха като ален копринен водопад по раменете и докоснаха гърба му.
— Падащи звезди — това са снарядите в нощното небе. Свистят, после падат и земята се разтърсва. Човек никога не знае къде ще се взривят. Не знаехме дали да бягаме на открито, или да седим заровени в онази къртичина. Много се страхувах… Ужасяваше ме мисълта, че мога да остана жива погребана — ръцете й трепнаха в скута. — Но това не се случи. Тъй че, разбираш, ужасно е глупаво да сънуваш кошмари за нещо, което никога не е било.
— Не е глупаво — искаше да я утеши, да я люби. Бяха преживели един и същи ужас — едно кърваво и жестоко време. Войната бе оставила белези и у двамата.
Врагове. Приятели. Влюбени. Миналото им беше споделено. Беше сигурен, че съдбата ги е събрала, че бъдещето им е само заедно. Вероятно така ще могат да излекуват раните си.
— Остани при мен.
Тя го погледна и вдигна глава предизвикателно.
— Отново ли имаш нужда от задоволяване?
— Не — той посрещна погледа й, без да трепне. Не се опитваше да скрие нищо, искаше да разбере, че много се нуждае от нея. — Отново съм самотен.
Проблесна мълния и заля стаята в сребърна светлина. След миг стъклата се разтресоха от тътена. Сабрина се вгледа в нещо зад гърба му, в мрака, който цареше зад френските врати към балкона, и потръпна от нещо студено, което повя от дълбините на душата й.
Той се обърна и я прегърна.
— Остани до мен в бурята — прошепна й нежно и я положи на дюшека. — Искам само да те прегърна.
Тя се обърна с гръб към него и сви колене, когато той легна до нея и притаи дъх. Държеше я в обятията си и усещаше, че е напрегната като сърна, хваната в капан. Въпреки всичко не се опита да се отскубне. Вероятно и тя изпитваше същата болезнена нужда от него.
Той дръпна завивките и студът остана навън. Прегърна я през кръста, сгуши се до нея, гърдите му се притиснаха към гърба й, тялото му последва нейните извивки и почувства топлината на кожата й през тънката нощница.
Цялата беше топла и нежна, но пръстите на краката й, опрени в пищялите му, бяха ледени. Той се усмихна, положи глава на възглавницата до нея и вдъхна аромата й. Почувства познатото напрежение ниско в корема си, гореща кръв нахлу в слабините му, но той потисна желанието.
Тази нощ искаше само да я прегърне, да й даде спокойствие и сам да се почувства спокоен. Може би с времето отново ще му се довери.
Още дълго остана буден, заслушан в дишането й, милваше косите й, чакаше я да се отпусне в прегръдките му. Бурята навън утихна, грохотът постепенно се отдалечи и само дъждът остана да звънти в прозорците.
След време усети как тялото й се отпуска, дишането й стана по-дълбоко. Тя потъна в сън, обърна се към него, прегърна го и плъзна коляното си между бедрата му. Изпита сладостна мъка, прегръщаше я, макар че собственото му недоверие бе издигнало стена помежду им.
— Някой ден, дяволче — прошепна той. Някой ден щеше отново да спечели дамата на своето сърце.
Глава 22
Експлозия разтърси съзнанието на Сабрина. Тя скочи от леглото, дръпна чаршафа към гърдите си и погледна уплашено към входа. На прага стоеше баща й, вратата все още се люлееше от удара в стената.
— Проклет да си, Тримейн! — извика Дънкан и се втурна вътре.
Кучетата скочиха на крака. Усетили гнева му, Байрон и Шекспир отстъпиха от леглото, започнаха да ръмжат и да лаят. Гърбът на Байрон настръхна. Гуинивиър остана на възглавницата до камината. Гледаше го така, сякаш е дявол, дошъл да я отнесе. Дънкан спря на няколко крачки от вратата, очите му шареха от кучетата към леглото и обратно.
За първи път Сабрина видя Ийън да седи в леглото до себе си. Рошавата му коса падаше по челото, гърдите му бяха голи, завивките бяха смачкани в скута му и разкриваха част от голия му хълбок. Той прокара ръка през гъстата си грива и откри челото си. Гледаше ту Сабрина, ту Дънкан.