Сянката на бурята
- Автор: Дайер Дебра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Димитрова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Сянката на бурята». Краткое содержание книги:
Сабрина си спомни за нощта. Имаше буря… и Ийън… той я прегръщаше цяла нощ. Тялото му бе напрегнато и пулсираше от желание. И въпреки всичко той просто я прегръщаше — точно както я помоли. Този жест й се стори много по-интимен от плътската любов.
— Не можахме да го спрем, майоре — зад Дънкан се появи Мак, а зад него — Ормсби, чийто устни се бяха опънали като тънка чертица.
— Няма значение — каза Ийън и сбърчи вежди, когато погледна Дънкан. С рязко подвикване усмири кучетата. — Можете да ни оставите. Господин О’Нийл, изглежда, иска да обсъди нещо с мен. Вземете и кучетата.
Като изкара кучетата в коридора, Ормсби изчезна от очите им, но Мак продължи да стои на вратата и да гледа О’Нийл като булдог, на който са отнели кокала.
— Тръгвай, Мак — Ийън не изпускаше Дънкан от очи.
Мак му хвърли един последен поглед, преди да се отдалечи по коридора.
— Ти отвлече дъщеря ми, янки — Дънкан се приближи към леглото, трепереше от гняв. — И аз искам отмъщение.
— Нямам намерение да се дуелирам с вас!
— Страхливец!
Ийън стисна здраво белия чаршаф.
— Ако не бяхте баща на Сабрина, кълна се, че…
— Пистолети или саби, Тримейн? Изберете вие.
— Татко, моля те — Сабрина се измъкна от леглото, втурна се към него и сграбчи ръката му. — Моля те, не прави това.
Дънкан я погледна.
— Трябваше да го предизвикам още първия път, когато те обиди.
Сабрина потръпна при мисълта за нещастието, което можеше да я сполети. Единият от двамата щеше да умре. Ако не успее да ги спре сега, преди и двамата да обезумеят от гняв, един ден трябваше да види как единият умира от ръката на другия.
— Татко, не можеш да направиш това.
— Дявол ме взел, ако не мога!
— Татко, моля те.
Дънкан поклати глава.
— И преда това те послушах, Брина. Когато ми каза, че ще се справиш с това копеле. Слушах те внимателно, защото знаех колко много обичаш този униформен мръсник — той погледна Ийън. В дълбоките му кафяви очи се четеше смъртна омраза. — Но вече е време да действам.
— И какво ще направиш, татко? Нима трябва да стоя настрана и да гледам как баща ми прави от мен вдовица?
Дънкан я сграбчи за раменете и пръстите му се впиха като нокти в кожата й.
— Откакто се срещнахте за първи път, този човек не ти е причинявал нищо друго, освен болка.
— Той е мой съпруг — тя постави ръце на гърдите му и се вкопчи в зелената жилетка. — Моля те не прави това.
Дънкан обхвана лицето й.
— Не бих издържал да те видя да се мъчиш отново.
— Тогава престани веднага, преди някой от вас да умре.
Дънкан погледна първо Ийън, а после Сабрина.
— Той заслужава да умре.
— А ти? Ами ако той те убие?
Пак старата самоувереност. Навремето пък казваше, че войната ще свърши за няколко седмици. А тя не свърши. Продължаваше дори и сега.
— Татко, моля те. Успокой се. Помисли какво правиш.
— Брина, аз…
Тя докосна устните му с връхчетата на пръстите си.
— Ако един от двама ви бъде ранен, няма да го понеса — прошепна тя. — Моля те не го прави.
Дънкан притвори очи и отметна глава назад, устните му се изопнаха. След известно време я погледна и отпусна рамене примирено.
— Искам само да си щастлива.
Тя го прегърна и притисна лице към гърдите му. Мъчеше се да спре сълзите, които пареха ъглите на очите й.
— Защо не слезеш долу да закусиш? Аз идвам веднага.
Дънкан я потупа по тила, както правеше, когато беше малка.
— Добре, коте — той я стисна силно, после излезе и я остави сама с Ийън.
Тя почувства погледа му, но не се обърна, а продължи да гледа затворената врата. Твърде много. Вече се разкри твърде много пред Тримейн. Леглото изскърца леко. Той стъпваше тихо, но тя го чувстваше, че идва, усети, че топлината на тялото му пулсира по гърба й, когато докосна рамото й.
— Сабрина, аз…
— Не казвай нищо, Тримейн — тя се отскубна от горещата ръка.
Направи няколко крачки по килима в сини и бели тонове, преди да се обърне. В съзнанието й проблесна образа на едно от езическите божества, които украсяваха коридора на Хенри Тримейн. Но студеният мрамор, изваян според класическите канони за мъжко съвършенство, бледнееше пред това творение от златна плът. Изглеждаше величествено — като гръцки бог, слязъл на земята — стоеше пред очите й, препълнени с обожание, в цялата си красота и мощ. Този бог пируваше със сърцата на смъртните девойки.
— Ако не се страхувах, че ще убиеш баща ми, щях да го насърча и да се радвам, ако се срещнете в двубоя на честта — тя се престори на ядосана.