Сянката на бурята
- Автор: Дайер Дебра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Димитрова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Сянката на бурята». Краткое содержание книги:
Байрон се надигна от мястото си до леглото, дойде и я побутна, после се върна обратно и пак дойде, защото тя не го последва. Другите кучета стояха и гледаха човека, който се гърчеше в леглото, сякаш искаха да му помогнат.
Стаята тънеше в сянка, светил никът до леглото гореше под скосения кристален глобус, на пода имаше разтворена книга. Байрон продължи да я бута, докато не тръгна към Ийън.
Бледият пламък хвърляше трепкаща светлина върху него. Беше гол, ако не се смяташе превръзката на кръста му. Отворените му очи се взираха безжизнено в балдахина. Издаваше заповеди, дясната му ръка се движеше, сякаш въртеше меч и се сражаваше с невидими призраци. Сабрина притисна ръка към устните си. Гледаше го как се бори с демоните в себе си.
Ушите на Ийън гърмяха от грохота на артилерията, писъците и стоновете. Такава болка. Навсякъде стонове и писъци. Едно парче олово просвистя над главата му, разкъса няколко крехки дървета и се пръсна върху шестнадесетгодишното момче до него. Мъжете наоколо падаха без ръце, без глави, без крака. Парчета раздрана плът и кръв хвърчаха във въздуха и се удряха в гърдите и лицето му.
Джон. Къде е Джон?
Кръв. Толкова много кръв. Локви, които се просмукваха в земята. И как миришеше само — зашеметяващо, сладникаво, завинаги в съчетание с мириса на барут.
Ийън крещеше на хората си. Врагът проби фланга. Бунтовниците бяха навсякъде и странният им вик раздираше въздуха.
Някой го сграбчи за ръката. Обърна се, замахна с меча. Поредният взрив проблесна и той видя лицето. Жена! Жена тук посред битката.
— Залягай! — каза той и я грабна през кръста.
Тя изпищя, когато я пое в ръцете си. Притисна я до гърдите си, повали я на земята, претърколи се и тя легна под него. Искаше да я прикрие с тялото си.
— Ийън! — Сабрина се опитваше да се освободи. — Ийън, всичко е наред!
— Те идват! Право срещу нас!
Нежните й ръце хванаха лицето му.
— Никой не идва! Аз съм, Сабрина. Ийън, погледни ме!
Нежни думи, топъл, спокоен глас проряза ужаса от битката. Той премига, сълзите рукнаха от очите му, когато видя жената, прикована под тежестта му.
Писъците в ушите му заглъхнаха.
Чу как дъждът плющи в стъклата. Чу собственото си накъсано дишане. Над него трепкаше газеник и осветяваше лице, което пламтеше в отражението на червената коса, разпиляна по възглавницата под него.
— Сабрина?
— Всичко свърши, Ийън — пръстите й се плъзнаха по мокрите му бузи. — Вкъщи си. В безопасност.
Откъси от кошмара проблеснаха в съзнанието му. Той погледна лицето й и съзря съжаление в глъбините на тъмните й очи. Съжаление!
— Господи! — промълви той и се отмести от нея. Провеси крака. Седеше на ръба на леглото и нямаше накъде да избяга. Обгърна кръста си с ръце и се опита да спре треперенето на крайниците. Господи, беше го видяла. Беше видяла лудостта, която толкова се опитваше да скрие. Стисна очи, сълзи рукнаха от тях и опариха страните му.
— Ийън, всичко е наред. Разбирам те — постави ръка на рамото му.
Той се отдръпна при нежното докосване. Душата му се разтърсваше. Знаеше, че тя може да го усети с тази малка ръка. Кучетата лежаха скупчени на около метър от леглото и го гледаха с невинната загриженост на деца. Те могат да те обичат въпреки всичко, помисли си той, дори ако си луд.
— Вероятно намираш това забавно. Разбойникът има кошмари.
Почувства трепета на ръката й над рамото си, дланта й го стопли, сякаш искаше да го докосне. Съжаление. Господи, не искаше да го съжалява.
— Понякога най-болезнените рани остават скрити — пръстите й докоснаха съвсем леко влажната кожа на рамото му.
Ийън погледна книгата на пода. Надяваше се, че тя ще отвлече вниманието му от Сабрина, от Джон, от спомените, които не можа да пропъди от душата си. Сабрина се приближи. Леглото поддаде. Ийън усети топлината на тялото й.
— Понякога и аз имам кошмари — каза тя тихо. — Мисля си, че гръмотевиците са артилерийски огън. Откакто бях във Виксбърг, не мога да спя на тъмно.
Той прокара ръка по лицето си и избърса следите от унизителните сълзи.
— Там ли беше по време на обсадата?
Сабрина замълча за момент.
— А ти участваше ли?
Ийън поклати глава.
— Аз бях в Гетисбърг — изпитваше благодарност, че не е част от ужаса, който е преживяла, макар че в това се коренеше и неговият кошмар.
— Брендън го разпределиха във Виксбърг. С майка ми сметнахме, че ще е безопасно, ако отидем там. Смятахме, че янките не могат да превземат града — тя замълча за момент, а когато проговори, гласът й беше леко хриплив. — Сбъркахме.