Последният мохикан

— Никоя хрътка не е попадала на по-хубави дири — отговори разузнавачът, като се втурна по посочения път. — Късметът ни работи чудесно и можем да вървим с високо вирнат нос. Да, да, ето и двата коня с клатушкащата се походка; този хурон пътува като някой бял генерал. Човечецът просто е загубил разсъдъка си и е полудял! Огледай се добре и виж дали няма следи от колела, сагамор — продължи той, като хвърли поглед назад и се разсмя, обхванат от ново задоволство. — Скоро ще открием, че този глупак пътува дори с кола, макар че го следят три чифта от най-острите очи из тия погранични местности.

Повишеното настроение на разузнавача и забележителният успех в преследването, при което бяха изминали един криволичещ път, дълъг повече от четиридесет мили, не можеха да не обнадеждят и останалите. Сега те напредваха бързо, със същата увереност, с която един пътник би вървял по широко шосе. Ако някоя скала или рекичка, или парче земя, по-твърда от обикновено, прекъсваха следваните от тях дири, вярното око на разузнавача ги откриваше малко по-далеч, така че рядко ставаше нужда да се забавят дори една минута. Напредването им беше много улеснено от тяхната увереност, че Магуа се е движил по долините, обстоятелство, което даде правилна насока на пътя им. От друга страна, хуронът не бе напълно пренебрегнал хитростите, с които туземците обикновено си служат, когато се оттеглят пред неприятеля. Често се виждаха лъжливи следи и внезапни завои там, дето някое поточе или по-особената почва позволяваха това. Но преследвачите рядко се мамеха и винаги успяваха да разберат грешката си, преди да изгубят време или разстояние по погрешните дири.

Към средата на следобеда те бяха преминали Скарун и следваха пътя на залязващото слънце. След като се спуснаха по склона на едно възвишение и се озоваха в някаква ладийка, през която течеше бърз поток, изведнъж стигнаха до едно място, където Лисицата се бе спирал. Край едно изворче се виждаха разпръснати, изгорели главни, наоколо се търкаляха остатъци от еленово месо, а по дърветата личеше, че конете са гризали клонките им. Недалеч от тях Хейуърд откри и огледа с нежно чувство един малък навес от клонки, под който му се искаше да вярва, че Кора и Алиса бяха спали. Но макар че земята бе утъпкана и наоколо се виждаха много ясни отпечатъци от крака както на животни, така и на хора следите изведнъж се губеха.

Лесно беше да се проследят дирите на конете, но изглежда, че те се бяха скитали без водач и без друга цел, освен да си търсят храна. Най-после Ункас, който заедно с баща си се мъчеше да открие пътя, по който са минали животните, се натъкна на следи, и то твърде пресни. Но преди да тръгне по указания от белезите път, той съобщи за успеха си на своите другари и докато те се съвещаваха, младежът се появи отново, водейки двете кобили с раздърпани седла и измърсени чулове, сякаш от няколко дни бяха оставени да скитат на свобода.