Последният мохикан

Като се увери, че мохиканите можеха и сами да поддържат необходимото разстояние, разузнавачът остави настрани веслото си и вдигна злокобната пушка. Три пъти я опира той на рамото си и три пъти другарите му очакваха да чуят пукота й, но той я сваляше, за да помоли индианците да оставят неприятелите да дойдат по-близо. Най-после вярното му и взискателно око изглежда бе задоволено и той сложи лявата си ръка върху цевта, и повдигна бавно дулото, когато Ункас, който седеше на носа на лодката, възкликна и го накара още веднъж да забави изстрела.

— Е, момко, какво има? — запита Ястребово око. — С тази своя дума ти спаси един хурон от смърт. Има ли причина за това, което правиш?

Ункас посочи към скалистия бряг малко пред тях, откъдето друго бойно кану летеше точно напреко на пътя им. Сега беше съвсем ясно, че ги грозеше неминуема опасност, така че нямаше нужда от думи, които да потвърдят това. Разузнавачът остави настрани пушката си и отново пое веслото, а Чингачгук насочи носа на лодката към западния бряг, за да увеличи разстоянието между тях и новия неприятел. Междувременно тези, които напираха отзад, напомниха за присъствието си с диви и ликуващи викове. Тази вълнуваща сцена разбуди дори Мънроу от апатията му.

— Да се отправим към скалите на брега — каза той с вид на опитен военен — и да открием огън срещу диваците. Вече нито аз, нито моите близки ще се доверим на когото и да било от служителите на Людовиковците!

— Този, който иска да успее във войната срещу индианците — отвърна разузнавачът, — не трябва да се чувствува прекалено горд, та да не се учи от ловкостта на туземците. Подкарай по-близо до сушата, сагамор! Ние заобикаляме онези негодници и може би те ще се опитат да ни пресекат пътя някъде по-далеч.

Ястребово око не бе сгрешил. Хуроните разбираха, че насочвайки се право към лодката, те изостават, затова започнаха да изменят посоката, докато най-после двете лодки се озоваха успоредно една на друга, с разстояние от двеста ярда помежду им. Сега вече преследването се обърна изключително в състезание по бързина. Леките канута се носеха напред с такъв устрем, че езерото пред тях се накъдри в ситни вълни и движението им стана вълнообразно от собствената им скорост. Може би тъкмо поради това, както и от необходимостта всички да са на веслата, хуроните не се заловиха веднага за оръжието си.

Напрежението на бегълците беше твърде силно, за да трае дълго; преследвачите бяха повече на брой. Дънкън забеляза с безпокойство, че разузнавачът започва да се оглежда загрижено наоколо, сякаш търси средства, които да подпомогнат бягството им.

— Подкарай малко по-настрани от слънцето, сагамор — каза упоритият горски жител. — Виждам, че онези негодници се лишават от един гребец, за да може той да стреля. Една-единствена счупена кост би могла да стане причина да загубим скалповете си. Карай по-настрани от слънцето и тогава островът ще остане помежду ни.

Тази мярка не беше безполезна. Пред тях се простираше дълъг, нисък остров. Когато се приближи до него, кануто на преследвачите трябваше да обиколи откъм оная страна, която се намираше срещу мястото, край което бяха минали преследваните. Разузнавачът и приятелите му не пренебрегнаха това преимущество и в момента, когато храстите ги скриха от всякакви погледи, те удвоиха усилията, които и без това изглеждаха толкова огромни. Двете канута сега приличаха на бегачи, които развиват най-голяма скорост; преследваните имаха преднина.