Последният мохикан

— Всичко е ясно! — извика зарадван Ястребово око. — Цели часове са прахосали тези гадове, за да устроят сполучлив край на пътя с лъжливи следи! Така си е, и друг път съм ги виждал да губят цял ден за подобно нещо и пак да не успеят. Ето тук отпечатъци от три чифта мокасини и от два чифта малки крака. Чудно е как може живо същество да върви с такива нежни крачка! Подай ми онази каишка от еленова кожа, Ункас, за да измеря дължината на това стъпало. Бога ми, то не е по-дълго от детско стъпало и все пак девойките са високи и добре развити.

— Краката на дъщерите ми са твърде нежни за този труден път — каза Мънроу, като огледа с бащинска любов леките стъпки на децата си. — Сигурно ще ги намерим примрели някъде из този пущинак.

— Малко основание имаме да се страхуваме от подобно нещо — отвърна разузнавачът, като поклати бавно глава. — Макар че е лек и малък, този крак е стъпвал здраво и направо. Вижте, токът едва е докоснал земята, а там тъмнокосата е направила малък скок от един корен до друг. Не, не, напълно съм уверен, че докато са минавали оттук, никоя от тях не е припаднала. А следите на певеца показват, че краката му са били изранени и е започнал да се уморява. Ето вижте, тук се е тътрел, а тук е вървял с широки крачки и е залитал, а пък тук, изглежда, като че е пътувал със ски. Така е, човек, който си служи само с гърлото, едва ли може да тренира добре краката си.

По тези неоспорими белези опитният горски жител стигна до истината с такава увереност и точност, сякаш сам бе свидетел на всички случки, които така лесно отгатна с прозорливостта си. Обнадеждени от тези уверения и доволни от обясненията, колкото очевидни, толкова и прости, петимата мъже продължиха пътя си, след като се спряха да похапнат набързо.

Разузнавачът хвърли поглед нагоре към залязващото слънце и тръгна напред с такъв устрем, че накара Хейуърд и все още бодрия Мънроу да напрегнат всичките си сили, за да не останат по-назад. Пътят им сега минаваше през долчинката, за която вече споменахме. И тъй като тук хуроните не бяха се старали да прикриват следите си, напредването на преследвачите вече не бе възпирано от несигурност. Но преди да бе изминал час, Ястребово око значително забави хода си и вместо да гледа право напред, както преди, започна да обръща подозрително глава ту насам, ту натам, сякаш усещаше приближаването на някаква опасност. Не след дълго той отново се спря и почака, докато другите го настигнаха.

— Надушвам хуроните — каза той, като се обърна към мохиканите. — Ей там, през върховете на дърветата, се вижда небето. Вече сме се приближили твърде много до лагера им. Сагамор, ти ще тръгнеш по височината надясно, Ункас ще кривне край потока вляво, а аз ще вървя по следите. Ако нещо се случи, знакът ни ще бъде три грачения като врана. Видях една от тези птици да се вие във въздуха точно над изсъхналия дъб — още едно указание, че наближаваме някакъв лагер.

Индианците тръгнаха всеки по своя път, без нищо да кажат, а Ястребово око продължи предпазливо с двамата бледолики. Хейуърд избърза към водача, нетърпелив да зърне по-скоро неприятелите, които бе преследвал с толкова усилия и тревоги. Другарят му каза да се промъкне до края на гората, обрасла с храсти, и да го чака там, тъй като искал да изследва някакви подозрителни белези малко по-настрани. Дънкън го послуша и скоро се озова на такова място, откъдето се откри гледка колкото нова, толкова и необикновена. По протежение на много акра дърветата бяха изсечени и мекият блясък на лятната привечер осветяваше сечището в красив контраст със сивата светлина на гората. Недалеч от мястото, където беше застанал Дънкън, потокът се разширяваше в малко езеро и покриваше по-голямата част от низината между двете възвишения. От този широк басейн водата се изливаше надолу като водопад така правилно и плавно, сякаш това бе дело на човешка ръка, а не природно явление. Стотина пръстени жилища се издигаха край брега на езерото, а дори и в самата вода, сякаш тя бе преляла извън бреговете. Заоблените им покриви, отлично пригодени за защита от стихиите, показваха по-голямо усърдие и предвидливост, отколкото туземците обикновено проявяват към жилищата си, а още по-малко към тези, които им служеха за временни цели, като например за лов или война. Накратко казано, цялото село или градче — наречете го, както искате — бе построено по-спретнато и по-планирано, отколкото белите бяха свикнали да очакват от индианците. Селището обаче изглеждаше напуснато — така поне си мислеше Дънкън в продължение на много минути. Най-после му се стори, че вижда няколко човешки фигури да се движат към него на четири крака и да влачат подире си някаква тежка и както той бързо долови, страшна машина. Точно тогава няколко тъмни глави се показаха от жилищата и изведнъж като че цялото селище се оживи от хора, които обаче се промъкваха от едно закрито място до друго с такава бързина, че не даваха никаква възможност да се отгадае настроението и намеренията им. Изплашен от тези подозрителни и необясними движения, той тъкмо се готвеше да изграчи като врана, когато някакво близко шумолене привлече погледа му към друга посока.