Последният мохикан
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният мохикан». Краткое содержание книги:
Действието се развива в Ню Йорк по време на френско-индианската война. Избити са между 500 и 1500 невъоръжени англо-американци (в това число влизат няколко жени и прислужници), които са се предали с чест и достойнство. Отвличени са двете дъщери на английския командир, които в последствие са спасени от Ястребово око — последния мохикан.
Книгата е вънуваща и интригуваща до последния ред. Освен това, тя дава много нови познания за едни далечен и непознат свят.
— Нека не се бавим нито миг без причина.
— Не ми харесва много пушекът, който виждате да се вие край скалата над кануто — прекъсна го разсеяно разузнавачът. — Живота си залагам, че и други очи освен нашите го виждат и знаят какво означава той. Впрочем с думи нищо не се оправя; време е вече да се действува.
Ястребово око напусна мястото, отдето наблюдаваха, и слезе на брега, дълбоко замислен. На делаварско наречие той съобщи на другарите си това, което бе видял, след което последва кратко и оживено съвещание. Когато то свърши, тримата веднага започнаха да изпълняват взетите решения.
Те вдигнаха лодката от водата и я понесоха на раменете си. После навлязоха в гората, като се постараха да оставят колкото можеха по-широки и по-ясни следи. Скоро стигнаха до един поток, прекосиха го, продължиха напред и спряха на една обширна и гола скала. Оттук, където можеше да се очаква, че стъпките им няма да личат, те се върнаха по същия път до потока, като вървяха много внимателно заднешком. След това тръгнаха по коритото на малкото поточе по посока към езерото, в което отново спуснаха кануто. Мястото беше ниско и това ги скриваше от сушата, а и брегът на езерото бе покрит на известно разстояние с гъсти, надвиснали храсталаци. Под това естествено прикритие те караха с търпеливо усърдие кануто, докато разузнавачът заяви, че според него могат без страх да слязат отново на сушата.
Стояха там, докато вечерният мрак направи предметите неясни и мъчно забележими. После отново потеглиха и облагоприятствувани от тъмнината, подкараха кануто мълчаливо и енергично към западния бряг. При все че назъбените очертания на планината, към която се бяха отправили, не представляваха никакви особени белези за окото на Дънкън, мохиканът навлезе в малкото заливче, което бе избрал с увереността и сигурността на опитен пилот.
Пак вдигнаха лодката, отнесоха я в гората и грижливо я скриха под един храст. После взеха оръжието и вързопите си и разузнавачът заяви на Мънроу и на Хейуърд, че той и индианците най-после са готови да продължат пътя.
ГЛАВА XXI
Групата стигна до една местност, която за жителите на Щатите и до ден днешен е по-малко позната, отколкото пустините на Арабия и татарските степи. Това е неплодородна и камениста земя, която разделя притоците на Чамплейн от тези на Хъдзън, на Moxotf и на св. Лаврентий. Благодарение на предприемчивия дух на страната през годините, които последваха периода, описан в повестта ни, край тази местност възникна цял пояс от богати и преуспяващи селища, но дори и сега само ловецът и дивакът проникват в пустинните и дълбини.
Но тъй като Ястребово око и мохиканите често бяха прекосявали планините и долините на тази обширна пустош, те не се подвоумиха да навлязат навътре в нея с увереността на хора, свикнали на нейните лишения и трудности. В продължение на дълги часове следваха мъчния си път, направлявани от някоя звезда или от течението на някаква рекичка. Най-после разузнавачът даде знак да спрат и след кратко съвещание с индианците накладоха огън и направиха необходимите приготовления, за да прекарат остатъка от нощта.
Като подражаваха на своите по-опитни другари и взеха пример от тяхната самоувереност, Мънроу и Хейуърд заспаха без страх, макар и с безпокойство. Когато росата се изпари, а слънцето разпръсна мъглите и започна да облива гората със силната си светлина, пътниците отново поеха пътя си.
След като извървяха няколко мили, Ястребово око, който бе избързал напред и ги водеше, сега започна да се движи по-предпазливо и внимателно. Често спираше да оглежда дърветата и не пресичаше ни една рекичка, без да изследва внимателно количеството, бързината и цвета на водата и. И понеже не се доверяваше на собствената си преценка, често се обръщаше за съвет към Чингачгук. При едно от тези съвещания Хейуърд забеляза, че Ункас стои търпеливо настрани, мълчи и заинтересувано слуша. Много му се щеше да се обърне към младия вожд и да го запита какво мисли за по-нататъшния, им път, но спокойното и достойно държане на туземеца го караше да си мисли, че и той като него разчита напълно на мъдростта и съобразителността на по-старите от групата. Най-после разузнавачът заговори на английски и веднага обясни трудността на настоящото им положение.
— Когато разбрах, че пътят на хуроните води на север — каза той, — нямаше нужда от дългогодишната ми опитност, за да ми стане ясно, че те следват долините и ще се движат между водите на Хъдзън и на Хорикън, докато стигнат до изворите на канадските потоци, които ще ги отведат в центъра на земите, заемани от французите. Но ето на, ние сме вече тук, недалеч от Скарун64, а не сме видели никакви следи от тях! Човек е несъвършено същество и твърде е възможно да не сме надушили истинската диря.
64
Скарун — главен приток на р. Хъдзън. Б.пр.