Последният мохикан
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният мохикан». Краткое содержание книги:
Действието се развива в Ню Йорк по време на френско-индианската война. Избити са между 500 и 1500 невъоръжени англо-американци (в това число влизат няколко жени и прислужници), които са се предали с чест и достойнство. Отвличени са двете дъщери на английския командир, които в последствие са спасени от Ястребово око — последния мохикан.
Книгата е вънуваща и интригуваща до последния ред. Освен това, тя дава много нови познания за едни далечен и непознат свят.
— Ункас, ти доказа, че познаваш добре направата на брезовите канута, щом избра това измежду канутата на хуроните — каза разузнавачът, като се усмихна по-скоро от доволство, че бяха по-бързи в надбягването, отколкото поради възможността за спасение, която сега започна да им се открива малко по малко. — Онези дяволи пак са се нахвърлили с всички сили върху веслата, така че трябва да се борим за скалповете си с веслата вместо с пушки и вярно око. Хайде сега всички заедно, приятели, да дадем дълъг удар с веслата.
— Готвят се да стрелят — каза Хейуърд. — И тъй като се намираме на една линия с тях, те могат да ни уцелят.
— Лягайте тогава на дъното на кануто — отвърна разузнавачът — вие и полковникът; тогава ще имат две мишени по-малко.
Хейуърд се усмихна и отговори:
— Ще бъде много лош пример, ако най-висшият по чин се скрие, а войниците стоят изправени срещу огъня!
— Това е то смелостта на белия човек! — възкликна разузнавачът. — И тя, както много от принципите му, не се основава на никакъв разум. Мислите ли, че сагаморът или Ункас, или пък аз, който съм човек без примес в кръвта си, ще се колебаем дали да потърсим прикритие при някоя схватка, щом като няма никаква полза да се излагаме?
Защо са издигнали французите крепостта Квебек, ако битките трябва да се водят из горските поляни?
— Всичко, което казвате, е много вярно, приятелю — отвърна Хейуърд. — Но все пак нашият обичай не ни позволява да направим това, което препоръчвате.
Един залп от страна на хуроните прекъсна разговора им. Докато куршумите свиреха край тях, Дънкън видя как Ункас извърна глава и погледна към него и Мънроу. Въпреки близостта на неприятеля и надвисналата над самия него голяма опасност лицето на младия воин не изразяваше друго чувство — Хейуърд бе принуден да признае това — освен изумление при вида на хора, готови да се излагат така безполезно. Вероятно Чингачгук бе по-добре запознат с принципите на белите хора, тъй като не им хвърли ни един поглед и не откъсна нито за миг очи от точката, която го ориентираше да направлява кануто. Един куршум скоро отплесна лекото, излъскано весло от ръцете на вожда и го преметна във въздуха далеч пред тях. Хуроните нададоха вик и се възползуваха от сгодния случай да изпратят нов залп. Ункас описа дъга във водата със своето весло и докато кануто извиваше бързо, Чингачгук грабна изпуснатото весло, размаха го високо, нададе бойния вик на мохиканите и отново се зае със своята важна работа.
Шумни викове — Голямата змия! Дългата карабина! Бързия елен! — се понесоха изведнъж откъм канутата зад тях и изглежда, дадоха нов устрем на преследвачите. Разузнавачът грабна „Еленоубиеца“ в лявата си ръка, вдигна го над главата си и го размаха победоносно срещу своите неприятели. Диваците отговориха на това предизвикателство с крясък и веднага последва нов залп. Куршумите се разсипаха като градушка по езерото и един дори прониза дървесната кора, от която бе направено малкото им кану. В този критичен момент мохиканите не проявиха ни следа от някакво чувство. Строгите им черти не изразяваха нито надежда, нито уплаха, но разузнавачът отново извърна глава и като се засмя по своя тих начин, каза на Хейуърд: — Негодниците много обичат да слушат звука на собствените си пушки, но нито един мингозец няма око, което да се прицели сполучливо в танцуващо кану! Вижте как освободиха един човек от веслата, за да пълни пушките, макар че ние напредваме най-малко с три фута, а те с два! При това пресмятане на разстоянията Дънкън не беше спокоен колкото другарите си, но все пак се зарадва, когато откри, че благодарение на тяхната по-голяма ловкост, както и на объркването сред враговете, положението им значително се подобряваше. Хуроните скоро пак стреляха и един куршум удари веслото на Ястребово око, без да го повреди.
— Добре — каза разузнавачът, като огледа с любопитство леката драскотина. — Това не би наранило кожата дори на дете, а още по-малко на мъже като нас, които доста са били шибани от вилнеещите природни стихии. А сега, майоре, ако се опитате да си послужите с това плоско весло, аз ще накарам „Еленоубиеца“ да вземе участие в разговора.
Хейуърд грабна веслото и се зае за работа с повече жар, отколкото ловкост, а Ястребово око се залови да разглежда как е заредена пушката му. След това се прицели бързо и стреля. Хуронът, който стоеше на носа на най-предното кану, се беше изправил със същото намерение, но ето че се катурна назад и изпусна пушката си във водата. Обаче в следния миг отново стъпи на крака, макар и да стори това с несигурни и объркани движения. В същия миг другарите му престанаха да гребат. Преследващите канута се събраха едно до друго и застанаха неподвижни. Чингачгук и Ункас се възползуваха от това, за да си поемат дъх, а Дънкън продължи да гребе с най-голямо постоянство и усърдие. Бащата и синът се изгледаха със спокойни, но въпросителни погледи, за да разберат дали някой от тях бе пострадал при престрелката, защото и двамата отлично знаеха, че ако нещо им се е случило в такъв напрегнат момент, нито единият, нито другият би си позволил да го изяви с въздишка или възклицание. Няколко едри капки кръв се стичаха по рамото на сагамора. Схващайки, че очите на Ункас се задържат дълго върху тях, той взе малко вода в шепата си и като ги изми, показа по този простичък начин, Че смята раната за съвсем незначителна.