Последният мохикан
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният мохикан». Краткое содержание книги:
Действието се развива в Ню Йорк по време на френско-индианската война. Избити са между 500 и 1500 невъоръжени англо-американци (в това число влизат няколко жени и прислужници), които са се предали с чест и достойнство. Отвличени са двете дъщери на английския командир, които в последствие са спасени от Ястребово око — последния мохикан.
Книгата е вънуваща и интригуваща до последния ред. Освен това, тя дава много нови познания за едни далечен и непознат свят.
— Другарите му, които се навъртат край водата — повтори той думите му и прибави: — Това е резултат от учението и от живота в градовете! Но онзи мошеник има дълги крака и не трябва много да му се доверяваме. Насочете към него пушката си, докато аз пропълзя зад гърба му през храсталака, за да го хвана жив. В никакъв случай не стреляйте.
Ястребово око се бе мушнал наполовина в гъсталака, когато Хейуърд протегна ръка и го спря, за да го запита:
— А мога ли да стрелям, ако ви видя в опасност? Ястребово око го изгледа за миг подобно на човек, който не знае как да разбере въпроса му. После кимна с глава и отговори, като продължаваше да се смее безгласно:
— Стреляйте колкото цял взвод, майоре!
Следния миг той вече се скри зад листата. Изминаха няколко минути на трескаво нетърпение, когато Дънкън зърна отново разузнавача. Той пълзеше по земята, а дрехата му почти не се различаваше от пръстта. Движеше се точно в гърба на човека, когото искаше да залови. Когато стигна на няколко ярда от него, той се изправи бавно и тихо на крака. В този миг откъм водата се чу шум от неколкократно тежко пляскане. Дънкън извърна очи точно навреме, за да види как стотина тъмни фигури се хвърлиха вкупом в развълнуваното езерце. Като грабна пушката си, той отново прикова поглед в застаналия наблизо индианец. Вместо да се уплаши като другите, спокойният дивак протегна напред шия, сякаш да наблюдава с глупаво любопитство онова, което ставаше край мрачното езеро. В това време Ястребово око издигна ръка над него, но без някаква видима причина отново я отдръпна и пак се разсмя продължително и безгласно. Когато особеният и сърдечен смях на разузнавача престана, вместо да хване жертвата си за гърлото, той го потупа леко по рамото и възкликна високо:
— Е, приятелю? Да не би да възнамеряваш да учиш бобрите да пеят?
— Точно така — отвърна веднага другият. — Изглежда, че бог, който им е дал сила да развият тъй добре способностите, дарени им от него, не би ги лишил от глас, с който да го възхваляват.
ГЛАВА XXII
Читателят ще си представи изненадата на Хейуърд по-добре, отколкото ние можем да я опишем. Дебнещите индианци изведнъж се преобърнаха в четириноги животни, езерото — в бобров вир, водопадът — в бент, построен от тези усърдни и изобретателни животни, а подозрителният враг излезе верният му приятел Дейвид Гамът, псалмопевецът. Присъствието на певеца събуди толкова неочаквани надежди относно двете сестри, че без да се двоуми нито за миг, младият човек изскочи из засадата си и изтича напред, за да се присъедини към двете главни действуващи лица на тая сцена.
Радостта на Ястребово око не можеше лесно да стихне. Без да се церемони, той грубо дръпна покорния Дейвид, завъртя го на пета и на няколко пъти заяви, че хуроните действително са се проявили като способни хора, щом са успели така да преобразят костюма му. После сграбчи ръката му, стисна я тъй силно, че сълзи потекоха от очите на кроткия Дейвид, и му пожела щастие в новото му положение.
— Тъкмо щеше да започнеш да преподаваш пеене на бобрите, така ли? — каза той. — Тези хитри животни вече владеят наполовина занаята, тъй като удрят в такт с опашките си, както току-що чухте, и това стана тъкмо навреме, защото иначе „Еленоубиеца“ може би щеше да изпее първата нотка. Срещал съм хора, които могат да четат и пишат, а са по-големи глупци от един опитен стар бобър, но колкото се отнася до квичене, тия животни са неми по рождение. Какво ще кажеш за тази песен?
Дейвид запуши ушите си, а когато над тях се понесе граченето на врана, Хейуърд, макар че бе предизвестен за „песента“, погледна нагоре, сякаш да види птицата.
— Вижте — продължи, смеейки се, разузнавачът и посочи към останалите от групата, които в отговор на сигнала вече се приближаваха. — Тази музика си има своите несъмнени достойнства. Тя ми донася две хубави пушки, да не говорим за ножовете и томахавките. Виждаме, че ти си здрав и читав — разправи ни сега какво става с девойките.
— Те са пленнички на езичниците — каза Дейвид. — И макар духът им да е много разтревожен, радват се на удобства и безопасност.
— И двете ли? — запита задъхано Хейуърд.
— Точно така. При все че пътят ни беше труден и храната ни оскъдна, ние нямаме много основание да се оплакваме освен от душевни страдания, понеже ни водеха като пленници в далечна земя.
— Да те благослови господ заради тези думи! — възкликна разтрепераният Мънроу. — Значи ще видя дечицата си здрави и неопетнени, каквито бяха, когато ги загубих!
— Не знам дали в скоро време им предстои освобождение — отвърна съмняващият се Дейвид. — Вождът на тези диваци е обладан от зъл дух, когото никаква сила освен тази на всемогъщия не е в състояние да усмири. Опитвал съм се да му повлияя както насън, така и в будно състояние, но нито звуците, нито езикът, изглежда, могат да трогнат душата му.