Кристалната пантофка
- Автор: Джонстън Линда О.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Коцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кристалната пантофка». Краткое содержание книги:
Тя не му вярваше, но какво можеше да стори? Като хвърли един последен, умолителен поглед към Алфред, тя си отиде.
— Какво мислите за това? — Никоу закрачи из стаята, след като Пейдж си отиде. Едва поглеждаше към Алфред, който стоеше на едно място и непрекъснато въртеше главата си насам-натам, за да го наблюдава. Той беше бесен.
Уравновесеният глас на Алфред както винаги прозвуча спокойно:
— Някои от вашите поданици, Никоу, ви обичат твърде много и са готови да ви предупредят и за най-малката опасност. Вярвам, че що се отнася до Едуард, вие ще вземете някакви предпазни мерки.
— Разбира се, но в разумни граници. Обаче няма да предприема нищо, което може да издаде, че зная за плановете му. Моят облик е твърде важен както за пред поданиците ми, така и за пред туристите. Но не това имах предвид.
Алфред внимателно пресече пътя на Никоу. Той бавно седна в старинния стол пред бюрото.
— Какво искате да кажете, ваше височество?
Никоу се обърна към него.
— Познавам този тон, Алфред, приятелю. Когато ме наричате „ваше височество“, значи съм в беда. Кажете ми какво мислите в действителност.
— За тази млада жена ли?
По дяволите този Алфред! Ставаше глупав, а това не бе присъщо за него.
— Не, за бога! Тя е тук временно, докато свърши работата си. Не трябва да мислите каквото и да било за нея.
— Но вие мислите за нея. — Блестящите сини очи на Алфред го гледаха втренчено. През детството му очите на Алфред често пъти бяха по-красноречиви от лекциите му. Те сияеха, когато Алфред се гордееше с делата му, и потъмняваха, когато бе недоволен. И, изглежда, винаги умееха да четат мислите му.
Така стана и този път — не че Никоу щеше да признае увлечението си към Пейдж Конър. Не и на Алфред. А със сигурност не и на самия себе си.
— Алфред — каза той с най-голямото търпение, на което беше способен, — ето за какво искам мнението ви: правилно ли постъпвам? На път съм да изпълня най-важната социална функция в живота си. Отнася се за моето бъдеще. Дори бъдещето на Даргентия. Желая да свържа моето кралство с кралството на една от световните знатни фамилии. По този начин и моите предшественици са се грижили за кралството преди набезите на французите. Най-подходящата бъдеща кралица ще привлече туристите. Туристите означават пари. Нали така?
— Да, ваше височество. — Алфред сведе глава. — Идеята за бала бе чудесна, ако трябва да бъда искрен.
— Долавям едно „но“ в гласа ви. Като оставим манипулациите на Едуард настрана, нали наистина не вярвате, че трябва да се оженя за обикновена жена, както гласи легендата? — Никоу отиде до мястото, където бе седнал, и се втренчи в него. Той се доверяваше на този мъдър, стар човек, но нещата се движеха твърде бързо. Не можеше да си позволи да забави темпа и да възприеме обичайното за Алфред спокойно настроение.
Прислужникът стана. На ръст достигаше само до носа на Никоу, но имаше царствена стойка, сякаш предшествениците му бяха крале. С непокорни кичури коси, щръкнали като птиче гнездо, той се вгледа втренчено в принца.
— Никоу, скъпи ми млади човече, балът е една чудесна идея. Надявам се да откриете своята принцеса, с която вие и Даргентия ще заживеете в щастие. Но при все че причините, поради които следваме вълшебните приказки, някога се обезсмислят, други могат да възникнат на тяхното място.
— Какво искате да кажете?
Алфред не отговори направо.
— Знаете, има и други вълшебни приказки.
— Алфред, ставате глупав и…
Прислужникът не спря да говори.
— За всяка Спяща красавица си има и по една Пепеляшка. А после идва Принцът жаба. Или Красавицата и Звяра.
На Никоу му се прииска да цапардоса по главата своя наставник заради неговите странности, които вече изкарваха принца извън нерви. Той нетърпеливо почеса брадата си с опакото на ръката.
— И да не забравяме Грозното патенце — изръмжа той. — Или Малката русалка. Или онази приказка, в която танцуващите принцеси всяка нощ скъсвали пантофките си.
Бръчките по челото на Алфред се изгладиха, когато се усмихна.
— Добро момче. Поне си спомняте за тях.
Свят се виеше на Пейдж, докато бързаше надолу по стълбите към библиотеката. Да вървят по дяволите Никоу и неговият инат!
Можеше и да не му казва за бунта на поданиците му, разпален от врага му, Едуард. Въпреки всичко той нямаше да им обърне внимание и щеше да даде глупавия си бал, без да взима Едуард на сериозно.
В библиотеката тя откри нов файл в компютъра и започна да си отбелязва кои бе видяла с Едуард този следобед: Пелерин, братята Ле Бланк и другите, които разпозна. Не й се искаше да напише, че бе предупредена от Марсел; ако някой друг прочетеше тези бележки, приятелите й, семейство Марсел, щяха да бъдат в опасност.