Кристалната пантофка
- Автор: Джонстън Линда О.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Коцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кристалната пантофка». Краткое содержание книги:
— Току-що разговарях с някои от съседите ми, мадмоазел — започна той с толкова нисък глас, че едва го чуваше през тракането на чинии и оживените разговори наоколо. Тя се наведе към него.
— Вие трябва да предупредите принц Никоу — продължи той. — Ако си избере принцеса за булка на бала, даргентийците ще се разбунтуват. Те, разбирате ли, вярват в нашите легенди.
— О, Марсел — изрече Анет и поклати глава така, че дребните й тъмни къдри настръхнаха. — И преди съм чувала такива слухове, но…
— Тихо — прекъсна я съпругът й. — Зная, че преди само така си говореха, но днес… Ние всички трябва сериозно да се замислим за това, и особено нашият принц. — Той се наведе още по-близо до Пейдж, но само за момент, докато шепнеше:
— Ако принцът пренебрегне легендите, в нощта на бала ще го сполети нещастие. — Той се изправи, после каза достатъчно високо, за да го чуят клиентите наоколо:
— Сега, мадмоазел, вие опитвате съвсем нова марка чай. Тайнствена смес. Вие трябва да ми кажете какво мислите за него.
Със спокоен глас Пейдж попита:
— Това има ли нещо общо с разговора на Едуард с някои от гражданите този следобед?
Марсел сви едрите си рамене.
— Нищо не сте чували от мен, мадмоазел. — Но не го отрече.
Малко по-късно Пейдж почука на вратата на Никовия апартамент в замъка. Мейбъл й бе казала къде може да го намери.
Алфред отвори вратата колкото да надникне с рошавата си глава.
— Можете ли да почакате, Пейдж? Сега Никоу е зает.
— Важно е — настоя тя.
Дребният прислужник, както обикновено облечен в тъмния си костюм, я покани вътре.
След само един миг на колебание, Пейдж влезе. Не можеше да си позволи горчиво-сладкия спомен за това, което почти бяха преживели тук с Никоу — през нощта, когато вълшебният й блясък се бе превърнал в нейно мъчение — да й попречи да го предупреди.
Седеше зад бюрото си и гледаше намръщено в монитора на компютъра. Когато тя и Алфред го приближиха, той вдигна поглед. Не изглеждаше много доволен, че го безпокояха.
— Да?
Пейдж застана до бюрото му, като се опитваше да не потрепери под гневния поглед в тъмните му очи. Той носеше една от провинциалните си ризи. Една голяма част от покритата му с тъмни косми гръд се виждаше. Пейдж се застави да го погледне в очите.
— Никоу, току-що се върнах от Дарджънт Сити. Там стават странни неща.
И тя продължи разказа си как бе забелязала Едуард сред цяла тълпа даргентийци в сградата на Градския съвет. После му предаде предупреждението на Марсел, името, на който не спомена.
— Казаха ми, че някои жители на града са готови да стигнат до крайности, за да ви накарат да се вслушате в техните легенди.
— Благодаря — отвърна той, когато тя приключи. След което отново се обърна към компютъра си.
— Животът ви може да се окаже в опасност на бала. — Усети как у нея се надига раздразнение. Не можеше да не е разбрал предупреждението й. Тя се обърна към Алфред с умолителен поглед. Прислужникът просто сви рамене.
— Лично аз съм в безопасност, госпожице Конър. — Гласът на Никоу бе отчайващо спокоен. — Каквото и да е намислил Едуард, той няма да ме нарани физически, а там, където най-много ме боли — съкровищата на страната и тронната ми зала.
Нима само толкова се безпокоеше? Но Пейдж предпочете да се убеди, че я е разбрал, вместо после да му каже: „Казах ли ви, че така ще стане?“ А тя бе също вече убедена, че лукавият, жаден за власт, Едуард нямаше да се спре пред нищо, за да задоволи вълчия си апетит — без значение, че от това можеха да пострадат и други хора.
— Може би вие трябва да поговорите с Едуард; сам да се убедите в това — каза тя на Никоу.
— Забравете — той се изправи на крака. — Едуард ще каже на своите съучастници, че ме е изплашил. Ако аз трябва да управлявам тази държава, последното нещо, което искам да си помислят за мене, е, че отстъпвам при най-малката заплаха към трона ми.
— Или да предположат, че бъдещият крал на Даргентия не е един герой — изрече Пейдж.
Присвитите очи на Никоу просветнаха враждебно. Той бе вбесен и имаше право. Тя не трябваше да говори по този начин на нито един мъж, а още повече на принц. Особено на принц, който наистина беше герой. Той бе освободил родината си. Той се бе хвърлил пред вилата на самотоварача, за да спаси живота й. Тя прехапа устни. Трябваше ли да му се извини?
Преди да се реши, скованите му рамена се отпуснаха. Изненадващо, той се усмихна с тези свои изключително чувствени устни.
— Права сте, Пейдж. Бъдещият крал на Даргентия иска да изглежда, че стои над страховете и опасенията на обикновените мъже. Но с вашите намеци не мога да не си спомня, че съм смъртен. Въпреки всичко трябва да мисля за моята страна, а не за чувствата си. Ще внимавам за Едуард, повярвайте ми.