Кристалната пантофка
- Автор: Джонстън Линда О.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Коцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кристалната пантофка». Краткое содержание книги:
Тя четеше тези книжа, когато Никоу влезе.
— Как вървят нещата днес, Пейдж? — попита той със заповедническия си глас. Тя вдигна поглед, загубена в миналото, и почти не го забеляза.
— Неща… — Тя спря и възвърна способността си да разсъждава. — Трябва да прочетете това. — Тя разклати книжата в ръката си, сякаш се колебаеше. — Или може би не.
Русите му вежди се смръщиха и той протегна силна ръка към нея.
Пейдж преглътна с усилие и му подаде книжата. После започна да наблюдава израза на лицето му, докато четеше.
Тези пожълтели листове описваха ужасните събития при падането на даргентийската монархия.
Пейдж можеше да потвърди събитията и датите от независим източник. Границите на Франция често се бяха променяли в средата на шестдесетте години и не се знаеше кой точно е бил собственикът на териториите, известни като Елзас и Лотарингия. Малката държавица Даргентия граничела и с двете области — докато френският крал Луи Четиринадесети решил, че Даргентия имала някакво стратегическо значение и нахлул в нея.
В писма до края ужасени членове на кралското семейство се извиняваха за това, че напускали домовете си. Прокламациите на крал Никълас Първи изглежда не са били чути от никого; поданиците му не останали да гледат спокойно как целият свят около тях се разтърсвал от набезите на нашествениците.
Това трябва да е било, когато Алфред скрил Легендарните и съчинил тази заплетена загадка. Но в тези книжа Пейдж не можеше да намери някаква връзка с Легендарните.
Тя наблюдаваше как Никоу пребледнява, докато четеше книжата, хванал ги в ръката, на която носеше пръстена с печат. Той също бе реликва от онова време, когато е започнал да се предава от поколение на поколение в семейството на Пелерин. Тя остави книжата на масата, после бутна към него един украсен дървен стол, като се стараеше да не отвори някоя от кутиите на пода. С кимване на благодарност, Никоу седна и веднага се зачете в подадените му страници.
Най-накрая вдигна поглед. Беше стиснал мрачно устни между кестенявите си мустаци и брада.
— Онези времена се били… даже не мога да намеря думи да изразя ужаса, който целият ми народ е преживял.
Пейдж знаеше, че той имаше предвид не само своите — царствени прадеди. Той съчувстваше дълбоко и на поданиците си. А това я накара да изпита още по-голямо състрадание към Никоу.
Не. Тя си напомни, както често го правеше, че бе само негова служителка и при това не особено предпочитана.
— Да, било е ужасно — съгласи се с него тя. — Но това е било преди толкова дълго време. Вие компенсирате това, като възвърнахте свободата на Даргентия.
Погледът, с който тези негови пламенни тъмни очи я стрелнаха, бе изпълнен с благодарност. Но той само сви широките си рамене под своята спортна риза в американски стил. Ръкавите му бяха вдигнати до лактите и откриваха силните му мускулести ръце. Пейдж преглътна с усилие.
— Поне засега. Но кой знае дали ще успея да запазя дълго време тази свобода? — Той стана на крака и заобиколи масата, за да погледне в кутиите, които я заобикаляха. — Не вярвам да сте открили някакъв ключ към Легендарните или греша?
Тя въздъхна.
— Ако открия нещо, вие пръв ще научите за това.
— Разбира се.
Но този въпрос я накара да се почувства, сякаш не бе изпълнила задължението си към него.
Разбира се, работата й бе да подготви история за Даргентия. Тя това и правеше. Но като историчка със сигурност трябваше да намери скритите от толкова много години скъпоценности.
Ако успееше, Никоу можеше да запази кралството си; тяхната стойност и легендата за тях щяха да му помогнат да постигне това.
А ако се провалеше… кой знаеше?
— Ще продължа да търся — обеща тя и подреди няколко папки с книжа върху бюрото. Поне можеше да изглежда, че си вършеше добре работата.
— Зная, че ще го направите. — Топлината в гласа му я накара уплашена да вдигне поглед към него. Той я наблюдаваше. Тя не искаше да се опитва да разбере изражението по лицето му.
То беше… копнеж, който веднъж вече бе забелязала в очите му.
Но тя не трябваше да си въобразява.
Тогава защо изпитваше толкова познато и прекрасно чувство?
Глава двадесета
Този ден Пейдж не остана за обяд в замъка. Беше твърде изтощена от сутрешните разкрития: вълнуващата възможност да бе доказала кой е истинският Уензъл; разочарованието й от откритието, че бе сгрешила; ужасът, когато прочете как първият крал Никълас е бил детрониран; раздразнението й от неуспеха си да открие ключове за Легендарните.
Най-много я нервираше посещението на Никоу.
Тя пристигна в Даргент Сити твърде рано за срещата си с Анет Мартин; часовете й в училище щяха да свършат късно този следобед.