Кристалната пантофка
- Автор: Джонстън Линда О.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Коцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кристалната пантофка». Краткое содержание книги:
— Съпругът ви е бил чудесен кореспондент. Особено много ми харесаха писмата, в които разказва за вашата женитба и тази на сестра ви Лилиан за Едуард Кемпиън. — Пейдж се поколеба. Искаше й се после да попита за всички подробности относно женитбата и за отношенията на Едуард към нея. Спря се на нещо по-невинно.
— Тогава това е връзката на Едуард със семейството? Той наистина не ви е толкова далечен роднина. Той е ваш зет.
Шарлот кимна, после се отпусна на един от гравираните дървени столове и въздъхна.
— Вярвам, че Лилиан наистина е обичала Едуард. Изглеждаха толкова щастливи. Но после бедната ми сестра умря при раждане.
— Детето…? — Пейдж се колебаеше да попита. Бледите, замислени очи на Шарлот се наляха със сълзи.
— Едно хубаво момченце, но то не оживя. — Поколеба се, а после продължи: — Начинът, по който Едуард тъжеше, не прилича на моя; той стаи мъката в себе си. Въпреки това се опита да остане член на семейството. Но връзката бе прекрасната…
Пейдж преведе това като прекъсната.
— … и нито Люсиен, нито Уензъл го считаха вече за свой роднина. Може би това обяснява защо Едуард е обсебен от силното желание за власт, даже и да трябва да я купи. Той не е човек, който забравя обидите, даже и да са непреднамерени.
— Разбирам — каза Пейдж, като произнесе думите с мъка. Имаше нещо повече от желанието на богатия банкер да осигури връщането на отпуснатия от него заем. Той бе и обикновен амбициозен човек, който жадуваше за власт. Тук голяма роля играеше егото му. А от това, което Пейдж можеше да се досети, егото на Едуард бе достатъчно да напълни просечените между високите даргентийски планини долини на река Арджънт, та дори и да прелее извън тях.
После идваше егото на Никоу. Какъв сблъсък между титани: егото на сребърна лисица срещу гордостта на даргентийския лъв.
За щастие, Никоу, бъдещият крал, имаше последната дума в тази чудовищна ситуация. И той надделяваше над Едуард по един лесен начин — благодарение на бала, състезанието, прииждането на туристи. Но щеше ли Едуард да приеме неизбежното?
— Не съм сигурна колко далече може да стигне Едуард, за да защити интересите си — помисли на глас Пейдж.
— Колко далече? О, той пътува по целия свят по работа — отвърна напълно сериозно Шарлот.
— Не — каза Пейдж. — Исках да ви попитам: смятате ли, че Едуард е безмилостен?
— Безмилостен? А, не. Сестра ми се казваше Лилиан.
Пейдж реши да не продължава разговора, който бързо губеше своя смисъл. Докато някой не подрежеше за добро опашката на тази лисица, тя предполагаше, че Едуард нямаше да се спре пред нищо, за да осуети намерението на Никоу да остане единственият крал на тази джунгла.
На следващия ден Пейдж влезе в библиотеката с желание и трескаво очакване, както винаги ставаше, когато се впускаше в своето проучване.
След по-малко от час работа тя бе възнаградена с откритие, което накара сърцето й да се разтупти от радост. Но въодушевлението й приключи твърде бързо със сърцераздирателен провал.
Тази сутрин започна с повторно разглеждане на кутията с втората по старинност информация. В нея имаше книжа, в които тя прочете за множеството хора на име Уензъл, които са живели по времето на Летисия Адамсън. Както и при първата кутия, вместо да картотекира бързо съдържанието й, Пейдж се зае да прочете всички книжа внимателно.
И тогава — те се появиха! Няколко писма от времето, което я интересуваше, във вид на изпокъсани, смачкани страници. Писмата, които държеше в ръцете си, може би бяха кореспонденция на нейния Уензъл!
Този бе синът на Никълас Първи — този, който според нея трябваше да се проучи и който бе избягал в Америка. И даже през същото време.
Неговият брат, Стивън, му бе писал в цветуща проза за политическите течения в Европа, за съюзниците, новородените и починалите. Отговорите на Уензъл бяха с още по-ярки краски. Харесваше живота в Америка. Стивън бе в Шотландия, а Уензъл — във Вирджиния. И двамата бяха изгнаници.
Но докато Пейдж четеше по-нататък, тя откри с тъжното чувство, че този Уензъл не бе човекът, който й трябваше. Синът на Никълас Първи бе женен за жена на име Марта. Те бяха живели в Кълониал Джеймстаун, не в Уилиямсбърг, и Марта не бе звездата на обществото, каквато бе Летисия на Пейдж преди първата си женитба. Всъщност беше твърде старомодна.
Пейдж се разпозна в нея, бедната жена.
Загадката на Пейдж все още оставаше неразрешена. Кой бе нейният Уензъл?
Тя продължи да чете, за да успокои разочарованието си, и скоро откри, че книжата в дъното на кашона привлякоха вниманието й. Не, направо я шокираха — особено в сравнение със странните, най-щателни подробности на другите материали.