Господарят на хаоса

Изложението на Омерна обаче продължи дълго. Ал-Тор едва успял да разшири контрола си в Андор извън Кемлин. Мълниеносните му щурмове най-сетне били затихнали — Омерна подчерта, че той го е предсказал. Вероятността Граничните земи да се съюзят с Чедата срещу Лъжедракона беше малка: лордове в Шиенар, Арафел и Кандор се бяха възползвали от спокойствието откъм Погибелта, за да се разбунтуват, а кралицата на Салдеа се бе скрила някъде из страната от страх да не я сполети същото. Агентурата му обаче действаше и владетелите на Граничните земи щяха да бъдат поставени на колене. От друга страна, владетелите на Муранди, Алтара и Геалдан бяха готови да влязат в строя, въпреки че засега вдигаха двусмислен шум, колкото да успокоят тарвалонските вещици. Алиандре Геалданска си даваше сметка, че тронът й се клати, знаеше, че има нужда от Чедата, за да не се срине така внезапно, както нейните предтечи, докато Тюлин Алтарска и Редран Мурандийски се надяваха, че тежестта на Чедата най-сетне ще ги направи нещо повече от марионетки.

В Амадиция картинката изглеждаше още по-добре, според описанията на Омерна. Новобранци се стичаха под стяговете на Чедата в по-големи количества от всякога. Строго казано, последното не беше грижа на Омерна, но той винаги се стараеше да украсява докладите си с колкото може повече добри новини. Пророкът нямало много дълго да безпокои страната; в момента парцаливите му орди се ограничавали до плячкосване на селца и имения на север и лесно можели да бъдат разпръснати към Геалдан при следващия тласък на армията на Ейлрон. Не достигали затвори, защото Мраколюбците и тарвалонските шпиони били залавяни по-бързо от времето, нужно, за да се избесят. Хванати били и няколко бежанци от Тарабон — доказателство, че карантината става все по-ефективна. Заловените били върнати в Тарабон веднага щом успели да ги закарат до границата. Последното го каза набързо, което не беше изненадващо, предвид глупостта с Илюминаторите.

Ниал го слушаше толкова, колкото да знае къде да кимне. Омерна беше нелош командир на бойното поле, стига някой да му кажеше какво трябва да прави, но в сегашното му положение тъпата му доверчивост будеше досада. Тъкмо той му беше докладвал, че Мургейз е мъртва, че трупът й е намерен и несъмнено разпознат до деня, в който Ниал го изправи лице в лице със самата нея. Беше се надсмивал над „слуховете“, че Тийрският камък е паднал, и все още отричаше, че най-могъщата крепост в света може да бъде завзета от външна сила; имало било някакво предателство, настояваше той, някой върховен лорд, който е предал Камъка на ал-Тор и на Тар Валон. Твърдеше, че поражението при Фалме и неприятностите в Тарабон и Арад Доман били дело на армиите на Артур Ястребовото крило, завърнали се през океана. Беше убеден, че Сюан Санче изобщо не е сваляна, че ал-Тор е обезумял и умира, че от Тар Валон умишлено са предизвикали убийството на крал Галдриан, за да разпалят гражданската война в Кайриен, и че тези три „факта“ по някакъв начин са вплетени в ония „тъпи“ слухове, идещи за тяхна радост все от някъде далече, за хора, избухващи в пламъци, и за кошмари, оживяващи от нищото и подлагащи на гибел цели села. Не беше сигурен как точно, но работеше над някаква своя всеобхватна теория и обещаваше един ден да му я представи, теория, която уж щяла да разкрие всички коварни схеми на вещиците от Тар Валон и да ги постави в ръцете на Ниал.